— В Ню Йорк…
— Скъпа, Винс Тобано е най-честното ченге, което някога съм срещал. Типът, когото изритах от леглото, е Чет Линдън — голям шеф от Вашингтон. Беше се побъркал, защото мислеше, че ще проваля цялата им операция, а когато им дадох ковчега едва не припаднах, защото трябваше да сдържа смеха си. Знаеш ли, че Тобано ще получи повишение за всичко това, а старецът от Пентагона ще изяде задника на идиота Чет, защото е допуснал нещата да стигнат чак дотам? Чет не би се осмелил да ми посегне, защото Винс щеше да го разкъса на парчета. Или щеше да ме ядоса, което е още по-лошо. Шибаният синдикат загуби милиони с този хероин, могъщите се срутиха, Организацията смуче палци и се чуди как да ни пипне, макар и да си дава сметка, че е невъзможно и…
Погледнах панталона си и Шарън проследи очите ми. Джобът, в който бях сложил металната топка, беше издигнат във въздуха.
— Искам да те чукам — казах.
— Защо?
— Защото те обичам.
— Тогава защо още не си го направил?
— Беше сгодена. Сега казваш, че годеникът ти е мъртъв.
— Наистина ли се чувстваше морално задължен да не спиш с мен?
— Предпочитам да мисля така.
— Наивник — отсече тя.
Обърнах се към нея и леко сложих длан на гърлото й.
— Не казвай това.
— Тод почти ти го обясни.
— Кое?
— Когато тръгна към Европа, на гарата те изпрати само едно десетгодишно момиченце. Ти обеща да се ожениш за него, когато се върнеш и купи един зелен пръстен от будката. Момиченцето не го свали от ръката си, докато не помисли, че мъжът, когото чака, е умрял. — Шарън се усмихна, бръкна в джоба на блузата си и извади глупавия пръстен. Пак го сложи на пръста си. — Сигурно е ужасно да чакаш една девственица толкова дълго. Надявам се всичко да мине добре.
Всичко това стана твърде бързо, беше твърде нелепо и твърде истинско. Обля ме като някаква вълна, която изкоренява старото и засажда новото. Беше красива, гладка и руса, тялото й беше извито като мокра от дъжд състезателна писта с всичките извивки и заоблени склонове, мускулите й трепереха от напрежението, което трябваше да се освободи с оргазма и се намирах в стаята, където някога е спала, като онази, в която са спали баща ми и майка ми, а сега всичко щеше да бъде наред, завода, старците. Линтън, завръщането у дома… всичко щеше да бъде наред, защото ми дадоха тази малка метална топка, която можеше да обърне света надолу с главата…
И когато се качвах върху нея чух глас:
— Колко хубаво, колко хубаво.
Но не трябваше да го казва втория път, а да се наслаждава на голата плът — отчасти мека, отчасти твърда, защото когато те удари куршум 45-и калибър, дупката става огромна, а моят беше непосредствено до ръката ми. Първият изстрел откъсна ръката му, а вторият заличи спомените за лицето на Арнолд Бел, защото той вече нямаше лице, което може да се запомни. Стената зад него бе оплескана с кръв и мозък, и утре трябваше да наемам нови работници, за да почистят. Ако имах късмет литрите кръв нямаше да се процедят през дъските на пода и нямаше да развалят тавана на долния етаж.
— А сега? — попитах Шарън.
Двата изстрела все още отекваха в ушите й. Тя погледна кървавата купчина до вратата и не й прилоша. Не ме чу, но знаеше какво казах.
Шарън ми се усмихна и обърна евтиния меден пръстен наопаки, така че заприлича на брачна халка.
— Млъкни и ме чукай — каза тя. — Като куче.