— Да кажем, че е въпрос на принципи.
— Разбира се. И захвърляш цялата операция в Европа, за да си играеш игрички. Не че не сме ти благодарни, защото ни донесе доста добро парче, но не съм сигурен, че ни харесва излизането ти от играта. Ти беше железният юмрук и кадифената ръкавица, които подържаха всичко в порядък. Засега не сме открили никой, който би могъл да те замени.
— Ами Пърсъл?
— Все още има много трески за дялане. Може би след година ще се справи.
— Монтгомъри?
— Мислим за него. Ако му поверим новия пост, може и да се справи. Между другото, пипнахме другия пакет акции в „Барин“ от хлапето на Удринг. Прие цената ни с радост. Подарихме ти ги и доколкото знам, това бяха последните на пазара. Познаваш ли някой си Крос Макмилън?
— Аха.
— Той бе надушил и тези, но ние предложихме по-висока цена и хлапето ги продаде, преди Макмилън да внесе капарото. — Той замълча за миг, след това се втренчи в мен намръщено. — Да не би да си намислил нещо, Куче?
— Искам само десетте хиляди.
— Не знам защо, но имам чувството, че си хванал бейзболната бухалка и ще играеш с топки с динамит.
— Остави ме да се позабавлявам, Чет.
— Добре. Само внимавай за последствията. В момента нямаме нужда от излишно напрежение. Нещата на Стария континент са спокойни, Джон Бул се е върнал към политиката и ти не си нищо повече от легенда. Шайката от мафията направи чистка, последваха няколко масови погребения и толкова. Сега дори Интерпол седи спокойно и се радва на пейзажа, независимо какво ще се случи. Само да знаеха!
— Но ние няма да им кажем, нали? — попитах.
— Разбира се, че няма, безумни човече. Другата страна разполага с твърде много тежка артилерия. — Той се наведе напред и се подпря на бюрото. — Ще ти трябват ли някои от контактите?
— Не ми се вярва, но нека са готови.
— Бухалката за бейзбол май става прекалено дълга.
— Нищо сериозно. Просто съм свикнал да се подсигурявам. Човек никога не знае какво ще се случи.
— Аха — изръмжа той саркастично. — Какво смяташ да правиш сега?
Погледнах часовника си и станах.
— Довечера ще има малко парти. Сигурно ще е забавно.
— Приятелчето ти Шей ще ти показва града?
— Мисли, че имам нужда да се ориентирам в обстановката.
— А така ли е?
— Не е като едно време, Чет. Всичко са обърнали наопаки. Курвите…
— Курвите са еднакви, Куче.
— Тези, които ти си избираш, да.
— Наричат ме Линдън късметлията. Моите малки красавици никога не ми създават неприятности. Много чисти, много тихи и много делови. Ако говорим за теб, просто не мога да разбера какво намират там тези скъпи мадами. Бих си помислил, че ще ги уплашиш до смърт.
— Имам класа.
— Имаш нещо повече от класа, но само мадамите могат да го надушат.
Ухилих му се и угасих цигарата.
— Къде е документът, който искаш да подпиша?
Той отвори едно чекмедже на бюрото си, извади три листа, изписани на машина и ги плъзна към мен.
— Пунктираната линия, Куче. Три автографа и оставаш сам. Ако решиш да използваш някои от връзките, гледай наистина да е по наложителни причини. Една грешка и оставаш напълно открит. Отсега нататък излизаш от играта. Напълно. Днес този офис се затваря. Другите вече са преместени. Старите телефонни номера и адреси са сменени и на хората е казано, че не си нищо повече от минувач по улицата.
— Картинката ми е ясна, Чет. Знам правилата.
— Може би забравяш едно, Куче.
— Кое?
— Искаха да те премахнат. Един глас не достигна, за да се случи.
— Твоят ли, Чет?
— Моят, Куче.
— Защо? Не знаех, че си толкова сантиментален.
— Не съм. Просто не исках да видя как най-добрите ни хора заминават, преди да са успели да се справят с теб. Трябваше да избера по-малката злина.
Нахлупих си шапката, ухилих се и тръгнах към вратата.
— Куче — спря ме той.
— Да?
— Преди да гласувам така, мислих дълго.
Когато най-накрая се добрах до апартамента на Лий, във фурната стояха топли две вечери като за пред телевизор. Едно-две питиета бяха премахнали заядливостта му и той му се усмихна с глуповатата усмивка, която помнех толкова добре.
— В този град има таксита и метро. Да не би да си забравил как да ги използваш?
— Ходих пеша.
— Без майтап? И с нов костюм? Надявам се, че шлиферът ти е свършил работа.
— Доста добра. Ще изгладя панталоните, за да изсъхнат по-късно.
— Къде ходи?
— Погрижих се за някои делови въпроси.
Усмивката му се стопи и той вдигна ръце нагоре.
— Не ми казвай за тях, Куче. Каквито и да са, не искам да ги знам.
— И без това не би повярвал.
— И още как. — Той сграбчи ръката ми и ме поведе към барчето. Напълни една чаша, подаде ми я и каза: — Слушай, Куче, за тази вечер…