— Внимавай с него, Шарън — каза Уолт.
— Защо?
Джентри отпи още една глътка от чашата си и пак отвори златната табакера.
— Напомня ми за заглавието на една книга. Не за самата книга, а само заглавието.
— Така ли?
— „Дивото зове“ — добави той.
Тя чувстваше топлината в себе си, а той беше чак в другия край на стаята. Сведе очи надолу и видя, че пръстите й въртят пръстена… третия пръст… лявата ръка. Беше от мед и всяка вечер трябваше да мие окисите. Камъкът беше стъклен — зелен и начупен. Подиграваха я за него, но тя казваше, че й е талисман — нищо, че всички знаеха, че не е сантиментална или суеверна. Някой го бе нарекъл „камък на девствеността“ — зелен, недозрял, който трябваше да се откъсне, когато променеше цвета си в червен. Тя внимателно подбираше отговорите си, когато я питаха и те бяха достатъчни, за да запушат устите на разните там хитреци. Беше живяла достатъчно дълго и не беше вчерашна. Режещите ръбове на диаманта бяха твърде остри и не можеше да се пипат. Никой не спомена повече за пръстена.
Мона Меримън го бе извела навън на терасата. Дъждът бе спрял и леката мъгла превръщаше прозорците на отсрещната страна на улицата в светещи кълба. Шарън стана, приближи се до Раул Фучия и вдигна чашата си.
— Искам нещо за пиене.
7
— Мона Меримън — казах аз, — ти си чудна жена. Защо не се заемеш с някоя знаменитост?
— Минала съм ги всичките, скъпи. Ти ми се струваш по-добър вариант.
— Само дето съм господин никой.
— Не съвсем, Догрън. Вече говорих с приятеля ти Лий Шей. Виждаш ли, той не смее да скрие нищо от мен. Това, че си наследник на „Барин Индъстриз“ те прави добър екземпляр.
— Мона, истина е, че съм наследник, но не наследявам нищо. Както ти казах, аз съм копелето на семейството.
— Дори и това е новина — усмихна се тя ослепително. — В крайна сметка аз водя клюкарската колона.
Прокарах пръст по лицето й и ощипах кожата под брадичката й.
— Скъпа, нали не искаш да те схрускам?
— Звучи ми удивително хубаво.
— Нямах предвид това.
— Има ли друг начин да ме схрускаш? — тя ми се смееше.
— Представи си, че кажа на всички на колко години си.
Усмивката й не помръкна изобщо.
— Невъзможно.
— Хващаш ли се на бас?
Сега смехът започна да изчезва.
— Дай ми един час на телефона и ще ти кажа датата, мястото и часа.
Тя вдигна глава и ме изгледа, не съвсем уверена в себе си.
— Не го вярвам.
— Погледни ме в очите, Мона.
— Виждам ги.
— Значи вече си разбрала, че играя тази игра по-добре от всеки друг. Само ме докосни със зъби и ще отхапя цялата ти глава.
— Значи ти наистина си копеле, нали?
— Всички ми го казват.
— Наистина ли можеш да раздрънкаш каква е истинската ми възраст… ако я научиш?
— Просто се опитай да ме закачиш.
— Ти си интересен, Куче. На колко години съм?
— Да се опитам да позная?
— Да.
Отново прокарах пръсти по лицето й и почувствах тънките бръчки.
— Двайсет и една — ухилих се.
— Опитай още веднъж, но този път сериозно.
— Шейсет и две — казах.
— Даде ми една година повече, копеле такова. Ако кажеш на някого, ще те убия.
— Ако ме питат, ще казвам, че нямаш и трийсет.
Мона Меримън погледна почти празната си чаша, разклати съдържанието й и се вторачи в очите ми.
— Някога убивал ли си човек?
Кимнах.
— Говори ли ти се за това?
— Не държа особено.
— Предполагам, че съм попаднала на барут. Знаеш ли какво искам да ти направя?
— Естествено. Винаги съм си имал проблеми с младите мацки. Защо не си избереш някого на своята възраст.
— Добре, убиецо. А сега една целувка и да се прибираме вътре.
Устните й едва докоснаха моите, но долових тигрицата зад тях и цялото желание, което я бе обзело. Лекото докосване на венериния й хълм, изпъченият гръден кош, който така усилено се мъчеше да докара зърната на скритите под съоръжението от ластик и плат гърди до нещо като оргазъм. Преди двайсет години сигурно щеше да ме заинтригува.
Сграбчих ръката й. Целунах я както трябва само веднъж, тя за миг се стегна, после рухна, видях странния момичешки поглед, който ми отправи и казах:
— Стига толкова, Мона. Дели ни едно поколение. Цяла бездна.
— Бих искала да те погълна с моята бездна.
— Но няма да го направиш. А сега се дръж прилично.
— Попадала съм на какви ли не копелета — усмихна се тя. — Ще те сразя, Кели.
— И други са опитвали.
— Експерти?
— Експерти — отвърнах аз.
— Само така си мислиш, мистър Кели. — Ръката й се отдели от рамото ми, опипа ме долу и отново се качи върху рамото ми. — О, ти наистина си несломим.