— Куче. Така е по-лесно.
— Успя ли да ти разкаже за стоманените ми гащи, Куче?
— Да.
— Истинска клюкарка. Далеч по-добре е, когато мераклиите го открият сами.
— Внимавай — прекъсна я Уолт. — Някой ден един от тях ще дойде с отварачка за консерви.
Блондинката издърпа ръката си внимателно и наклони глава.
— Някой ден.
Шарън Кас беше красива. Различна. Красотата й беше колкото физическа, толкова и вътрешна, но вътрешната сякаш бе старателно прикрита. Косата й беше изрусена и се спускаше на меки вълни около раменете й, подчертавайки зрелостта на гъвкавото й, чувствено тяло. Съвършено оформените й кръстосани бедра се показваха наполовина под миниполата без никакъв срам. Беше пряма и непринудена, не се нахвърляше на мъжете както повечето жени. Нямаше как да не се разсмея.
— Уолт каза, че трябва да те приемам като забавяне на темпото.
— Не особено ласкателно от негова страна.
— Защо двамата не си поговорите? — намеси се Уолт. — Аз трябва да продължа да се правя на домакин.
Проследихме го с очи, а след това Шарън вдигна чашата си.
— Мисля, че Уолт нарочно те натресе на мен, Куче.
Погледнах я озадачено.
— Преди малко му измъкнах пет милиона за една копродукция с „Кейбъл Хауърд“.
— Толкова лесно?
— Като агне на заколение. Шефът ми очакваше да има интриги. Смяташе, че сделката ще бъде изконсумирана в копринените чаршафи на Уолт. — Тя се изкикоти като малко момиченце. — Но Уолт беше прекрасен. Мисля си, че му отмъщава.
— Ас какво се занимаваш ти? — попитах.
— С голи тела и целулоид. „Кейбъл Хауърд“ произвежда филми. Добри или лоши, всичките носят пари. Уолт знае, че ще удвои милионите си.
— И ти трябва да подмамваш възможните инвеститори?
— Това не е нова игра, Куче. Освен това я играя по свои собствени правила.
— Дявол да го вземе!
— Само не ми казвай, че си моралист.
— Не бих се хванал на такава въдица.
— А на каква? — На лицето й се изписа искрено любопитство.
Усетих как физиономията ми се стяга и зъбите ми се показват.
— Зарежи. Може би наистина съм моралист. И аз имам своите правила.
— Ще свършат ли работа?
— Моля?
— Разбрах, че си един от наследниците на „Барин Индъстриз“.
— Новините наистина се разпространяват бързо — отбелязах.
— На това място тайните не се запазват дълго — съгласи се Шарън. — До утре сутринта ще се превърнеш в митичен европейски мултимилионер, финансист, дошъл да грабне „Барин Индъстриз“ изцяло за себе си.
— Глупости.
— Защо, мистър Кели?
— Трябва да получа само десет хиляди. Това е всичко.
— Лий наистина спомена нещо такова, само че е далеч по-интересно да са милиони. Кога ще ги прибереш?
— Няма да го направя. Ще ми ги отнемат. Дядо ми по майчина линия е поставил в завещанието си някои условия, които са почти непреодолими.
— Харесва ми думата „почти“. Ще ги преодолееш ли все пак?
— Нямам какво друго да правя.
— Усмивката ти е твърде мрачна, Куче. Какво криеш в ръкава си?
— Една дълга ръка, която иска да те изведе от това място.
Тя остави чашата си и се изправи. Главата й достигна до височината на моята уста и когато вдигна лице към мен, очите й блестяха, а устните й бяха влажни.
— Достатъчно е да го поискаш.
— Искам.
— Тогава да тръгваме.
Дъждът я бе превърнал в разцъфнало пролетно цвете, обсипано с капчици роса. Не носеше шапка и бе оставила вятърът да си играе с косата й, не обръщаше внимание на локвите по тротоара. Смееше се в нощта, вплела пръсти в моите, а малкото минувачи, сгушени под чадърите си, ни гледаха странно и се усмихваха.
Хапнахме в едно затънтено италианско ресторантче, а след това извървяхме още шест пресечки, докато стигнахме до един бар, в който единственото живо същество беше отегченият барман. Поръчахме питиетата си и го отпратихме пред телевизора му, а ние седнахме край витрината и се загледахме в мокрия град.
— Забавно е, Куче. Не съм правила такова нещо от много отдавна.
— Разкажи ми за това утре, когато се тръшнеш от пневмония.
— Ще има ли утре?
— Разбира се. Изпълваш ме с чувство за отговорност.
— Като да прибереш у дома си ранена птичка?
— Нещо такова.
— Добре, ще ти се обадя. Пращяща от здраве, енергия и младост… — Млъкна и шеговитостта изчезна от лицето й. — Не, нямах предвид това…
— Котенце — напомних й, — не съм сукалче. Всеки ден, когато се бръсна, се виждам в огледалото. Сивите косми са налице, бръчките се виждат. Случва се с всеки.
— Харесваш ми, какъвто си.
— Това е добре, защото нямам избор. Освен това като скитам с теб наоколо, се чувствам подмладен. Напомня ми за старото време.