— Мондо Бийч?
Чашата ми замръзна във въздуха.
— Откъде знаеш за това?
Очите й зашариха наоколо.
— Защото и аз съм оттам. На около шест мили. Когато бях малка, ходехме на север в гората… участъкът, който Барин не беше оградил в имението си. Понякога се къпехме в потока и си устройвахме пикници. Играехме на богати.
— Разкажи ми за това.
— Ходил ли си някога там, Куче?
— Няколко пъти. Общо взето бях самотник.
— Ще ти кажа и още нещо — продължи Шарън. — Баща ми работеше в „Барин Индъстриз“… Около петнайсет години. Веднъж дори влизах в господарската къща, когато татко трябваше да занесе някакъв доклад от завода.
— Светът е малък. Не е трябвало да напускаш провинцията. Не мога да проумея какво толкова привлекателно виждаш в града.
— Виждам търговия, голямо Куче. Човек трябва да се храни и облича. Не си падам по труда във фабрика, а след смъртта на татко за мен там не остана нищо друго. Това чувство би трябвало да ти е познато.
Придърпах купичката с фъстъците и я поставих между нас.
— Трябва да знаеш, че не напуснах изцяло по собствено желание. Бях насърчен да го направя. Ако не си чула тези стари истории, значи си пропуснала много помия.
— О, дочухме това-онова, но преди всичко подслушвахме какво си говорят възрастните. Не се впечатлих особено. Точно преди да се махна оттам, се вдигна голям шум около братовчедките ти. Но не обърнах особено внимание. Пристигането ти доста ще ги изненада, нали?
— Адвокатът ми ги подготвя психически за изпитанието. — Погледнах я. — Защо проявяваш такова любопитство към делата на семейство Барин?
— Предполагам, че изпитвам глад за новини от родния край. Не съм се връщала, откакто заминах.
— Добре. Хайде да го посетим заедно.
Тя вдигна очи към мен за няколко секунди, после се усмихна и кимна.
— Става. Кога?
— Утре. Ако успееш да се измъкнеш.
— Мистър С. К. Кейбъл ми е задължен, Кели. Известно време ще мога да разполагам с времето си.
Погледнах часовника си. Минаваше един след полунощ.
— Тогава нека те заведа вкъщи. Не остава много време за сън. Къде живееш?
— Наблизо. Можем да стигнем пеша.
Поклатих глава, засмях се, хвърлих малко пари на бара, грабнах шепа фъстъци и й подадох шлифера.
— Хайде, морж.
Апартаментът й беше в един небостъргач в Ийст Сайд — огромен блок от бетон и стъкло, който се издигаше редом до близнака си. Във фоайето дежуреше униформен портиер, чийто пресметлив поглед проникваше зад всякакви лъжи, но някак си не искаше да приеме реалността изцяло.
Поканата на Шарън за едно последно питие за приспиване беше искрена и топла. Остави ме да отключа вратата вместо нея, влезе първа, запали осветлението и окачи шлиферите ни в гардероба в антрето.
— Налей питиетата — каза ми тя. — Барчето е ей там. Аз ще се преоблека в нещо по-комфортно, както казват. Ти можеш да съхнеш. — Отново прозвуча звънливият й смях. — Ще трябва да страдаш. Не мисля, че някой от халатите ми ще ти отива.
— Няма да умра.
Напълних чашите и обиколих стаята. Питах се как, по дяволите, хората могат да понасят ледената организираност на съвременния живот. Всичко беше функционално по американски, педантично подредено съгласно правилата на Манхатън. Минаха няколко минути, преди да си дам сметка какво не беше наред. Нямаше нищо човешко на това място. Беше просто… като хотелските апартаменти, които се обзавеждат според свои собствени правила.
Гласът й долетя от тъмния край на стаята и усетих, че ме гледа.
— Какво се замисли, Куче?
— От колко време живееш тук?
— От четири години. Защо?
— Това изобщо не е апартамент на момиче.
Обърнах се и я видях да излиза на светло — олицетворение на красотата, с тънка блуза, завързана на възел под гърдите и широка пола, която обвиваше прекрасните й крака. Беше увила косата си с тюрбан и напомняше на нещо, излязло от „Хиляда и една нощ“. Успях да се овладея, защото стомахът ми се сви на топка.
— Странна забележка. Повечето мъже не биха го забелязали. — Шарън пое чашата, която й подадох, седна със свити крака на пластмасовото канапе и се отпусна с усмивка. — Не мога да приема един манхатънски апартамент за свой дом. Просто пребивавам тук. Нямам дори желание да го украся с красивите финтифлюшки, с които жените обичат да си играят. Предпочитам да чакам.
— Какво?
— Истинският дом, който някой ден ще имам.
Раздрънках леда в чашата си и се опитах да отпия.
— Оптимистично настроена малка кукличка, така ли? Кого ли си избрала?
На лицето й се появи дяволита усмивка.
— О, вече съм сгодена, така че мога да си позволя да съм оптимистка.