— Ръцете му няма да останат празни с теб, котенце.
— Да, знам. — Тя остави чашата си и стана, след това бавно се приближи до мен. Дланите й се вдигнаха и обвиха врата ми, устните й бяха влажни и полуотворени. — Ти не би ли искал да напълниш ръцете си с мен, Куче?
Целувката беше странна — бавна, отпусната, след това, както се привличат магнитите, Шарън се вкопчи в мен трескаво и тялото й се разтопи в ръцете ми, пламнало от страст и лудо желание. Възелът на блузата се развърза и почувствах топлината й, чух дълбокия гърлен стон от устните й.
Когато я отдалечих от себе си, едва успях да овладея гласа си, за да не трепери.
— Ти си сгодена, Шарън, не помниш ли?
— Понякога забравям много лесно.
Завързах отново възела под гърдите й.
— Престани да ме караш да се задъхвам. Започвам да се чувствам като някой от смахнатите типове от партито на Уолт. Трябва да тръгвам.
— Можеш да останеш, ако искаш.
— Не мога.
— Защо? — Тонът й стана закачлив, а дяволитата усмивка се появи отново.
— Не съм си донесъл отварачката за консерви — отвърнах.
— Ще ти дам една на заем.
След това и двамата се разсмяхме и тя донесе шлифера ми. На вратата я целунах за лека нощ — лека, невинна целувка. Видях отново огромните й очи и поех дълбоко въздух.
— Само се опитай да ми създадеш неприятности, котенце, и ще те оправя.
— Прекрасно!
— Не исках да кажа това. — Засмях се.
— Утре?
— Утре.
Когато влязох, в апартамента се носеше тътена на филм за войната от четирийсетте години. Лий се бе проснал на пода до препълнения пепелник. Под главата му имаше мека възглавница, а в ръка държеше чаша. Бе втренчил стъклен поглед към телевизора. Когато го докоснах с върха на обувката си, той се стресна и се заоглежда, едва след това ме позна и се успокои.
— Куче, как ги правиш тия работи?
Отидох до барчето и си налях чаша бира.
— Сега пък какво има?
— О, нищо. Абсолютно нищо. Никой не е в състояние да се доближи до тази кукла Кас, без да си изпати като германците в края на войната, а ти идваш и след пет минути излизаш с нея под ръка. Как го правиш, Куче?
— Мил съм.
— Глупости. Не знам към какво се стремиш, но всички те гледат като че ли си ястреб. Вече не си господин никой. — Лий се оригна, довърши бирата и запрати празната кутия към кошчето, което не улучи. Изправи се на краката си и застана, олюлявайки се.
— Дик Лейгън се обади по телефона.
— Браво на него.
— Беше във връзка с теб.
— Страхотно — отбелязах.
Лий направи отвратена физиономия и се доклатушка до един стол.
— Слушай, Куче, когато този тип се захване с нещо, никога не го изоставя, преди да стигне докрай. Не можах да чуя всичко, но се захваща с пълно проучване за теб и „Барин Индъстриз“.
— Е, и?
— Ако смяташ да правиш нещо, прави го бързо.
Допих бирата си и започнах да се събличам.
— Защо?
— Защото ако смяташ, че ще успееш да скриеш нещо, много се лъжеш. Вестникарският синдикат му осигурява всичко, от което се нуждае. Имат връзки по целия свят и…
— Лий — прекъснах го аз, — зарежи това. Ако иска да напише биографията ми, ще му я връча лично.
— Не се съмнявам. А каква част от нея ще е истина?
— Нито дума.
— Точно това имах предвид. — Той се вгледа в ръцете си за секунда, след това изтри с тях лицето си. — Куче, говоря сериозно. Имаш ли някакви проблеми?
— Проблем е и да останеш жив — отговорих аз, метнах шлифера си на един стол и започнах да разкопчавам ризата. Погледът му спря върху белезите, очите му се разшириха, езикът му се показа бързо, за да оближе устните.
— Куче, знаеш ли, че този апартамент е под наблюдение?
— Кой ти каза?
— Портиерът. Дани… Той е пенсионирано ченге. Видял ги е днес следобед. Чух да казва на Кларънс кога са се сменили. Слушай, никой никога не се е интересувал от тази сграда, дори когато на таванския етаж имаше курви. И тези типове не са били ченгета.
Отидох до телефона, вдигнах слушалката и набрах един номер. Когато чух познатия глас, попитах на испански:
— Чет, пуснал ли си опашка по петите ми?
Бях събудил Чет Линдън, но той отговори бодро и съсредоточено.
— Аха. Решихме да те наблюдаваме, докато се убедим. Добре ли прекара с онази блондинка, Куче? Ако искаш някаква информация за нея, мога да ти я дам.
— Приятелю, нали не искаш да ме ядосваш? — попитах го.
— Разбира се, че не.
— Тогава махни опашката. Следващия път просто ще им се изплъзна. Ако пак продължават, ще ги подредя както подобава и ще тръгна срещу теб.
— Лесно избухваш, Куче.
— Хайде да поддържаме отношенията си добри. Това не е театър за аматьори. Би трябвало да го знаеш. Е, ще махнеш ли опашката?