— Дявол да го вземе — изръмжах, — трябва ли се да се возя тук отзад с двама сексуални маниаци? Отпред до шофьора също има място.
Хънтър отново ме изгледа странно.
— Ще ми се да бях достатъчно млад, за да се хвана за думите ти, Куче.
— Опитай. Тогава аз ще те попитам защо ухото ти е станало такова.
— О, това е много дълга история.
Преди три поколения Гранд Сайта е било уединено убежище, феодално владение, създадено специално, за да удовлетвори предпочитанията на Камърън Барин. На шестстотин акра около къщата на имението, отразяваща вкусовете на времето, се простираха полегати хълмове. В оградената площ имаше пътища и всички останали удобства, които можеха да се купят е пари и талант. Първата сграда със строгата си архитектура сега беше скрита зад нови пристройки, появили се заради общественото положение на домакина, и замъкът на Камърън Барин отдавна бе престанал да бъде обект на подигравки — беше се превърнал в място, където се канеха само важни особи.
Това бе преди три поколения. Сега вече разстоянието дотам не се равняваше на шест часа път с карета. Супер магистралата бе откъснала парче от земята и една трета от нея бе станала неизползваема. Строителите бяха спечелили съдебното дело и бяха прорязали хоризонта от изток на запад с редица грозни стълбове, на които висяха високоволтови кабели. Ню Йорк се намираше на час и петнайсет минути с кола, скрит в мъгла и Гранд Сайта щеше да струва десет пъти повече, отколкото в началото, ако можеше да се предложи на пазара.
На североизток, на около две мили се намираше обширният комплекс, в който се помещаваха машините на „Барин Индъстриз“, скрити зад обвитите с разкошен бръшлян червени тухлени стени. Недалеч оттам беше Линтън — град, построен и населен изцяло от хора, работещи в „Барин“ или обслужващи работниците на „Барин“. На времето Линтън било името на един мелничар, чиято мелница се намирала на брега на реката. Градът възникнал с изграждането на първото предприятие и в началото нямал градски власти, но постепенно това се променило. Сега имаше кмет, градски съвет и всички останали капани на съвременната цивилизация. Ставаха убийства и пожари, избухваха малки расови вълнения, в ход бе и програма за подпомагане на бедните.
От билото на моста над железопътната линия се виждаше разклона, който тръгваше на изток и след седем мили стигаше до лятната резиденция на стария Камърън, наречена Мондо Бийч — обширен пясъчен полумесец, който се миеше от все още незамърсен участък от океана.
Преминахме между двата стълба на портата, чиито крила от ковано желязо ръждясваха отворени. Покривът на старата къща за портиера бе рухнал и в нея отдавна не живееше никой. Един стар градинар в работни дрехи, яхнал моторна косачка, ни изгледа с любопитство и ни махна да продължаваме.
— Повечето хора от персонала са мъртви или пенсионирани — отбеляза Лийлънд. — Така и не ги замениха с нови.
— Все още е красиво — обади се Шарън. Тя гледаше през прозореца, а на лицето й се бе изписало странно изражение. — Никога не съм влизала по този път.
— Нали си идвала само веднъж? — пропомних й.
— В къщата, да. Но в имението съм се промъквала многократно.
— Дявол да го вземе, аз пък се промъквах вън от него. Трудно ми е да си представя, че някой е искал да влиза.
— Това беше господарската къща, Куче. Всички хлапета завиждаха на живеещите в нея.
— Аз се забавлявах далеч повече в града.
Хънтър се изкиска и ни изгледа.
— Въпреки че си роден в къщата, ти си от друга порода, Куче. Не знам какви гени ти е оставил баща ти, но със сигурност не приличаш на роднините си.
— Копелетата живеят по-весело, приятелю — уверих го.
— И завръщането вкъщи въобще не те изпълва с радост, така ли?
— Никак. За мен това място не е символ за качество.
— А кое, Куче? — Бе престанал да се усмихва и ме гледаше с очи на адвокат.
— Виждал съм и по-добро, и по-лошо.
— И много си играл покер, нали?
Не беше нужно да ми казва как изглежда лицето ми.
— Едва ли някога си правя труда да блъфирам, Хънтър, момчето ми.
— Пак тази дума „едва“. Може би е по-добре да кажеш „никога“.
— Добре де, глупав съм.
Чакъленият път ни изведе на алея, застлана със старомодни белгийски павета и след малко спряхме пред самата къща. Погледнах през прозореца на колата към голямата триетажна постройка с дорийски колони от двете страни на широкото стълбище и за миг ми се стори, че виждам стареца — ръмжащ, стиснал бастуна си с ръце на кръста и чака да се приближа, за да ме фрасне по задника — малка демонстрация на това, което ме очаква вътре. Пребледнялото лице на майка ми се появява на прозореца на горния етаж, скрива се в дланите й, а ухилените физиономии на Алфред и Денисън се спотайват зад масивната дъбова врата — невидими, но в ушите ми кънти сподавеният им, злорад смях. Момичетата умно са се покрили някъде другаде, но така, че да чуват ударите на пръчката по гърба ми.