— Това е нелепо! — изръмжа Денисън.
Хънтър поклати глава и го прекъсна.
— Съжалявам. Такава е волята на дядо ви. Тъй като вие двамата заявихте намеренията си, сега аз ще заявя неговите. Ако бяхте предпочели да не разследвате мистър Кели, въпросът можеше да се уреди незабавно. — Хънтър се обърна към мен и ме погледна. — Възможно е мистър Кели да не желае да упражни това свое право. Ако той се откаже от него, завещанието ще може да бъде изпълнено.
Алфред стоеше със стиснати юмруци. Дени се бе облегнал на бюрото и лицето му все още бе червено от възмущение. Трите жени едва дишаха, а Марвин продължаваше да се хили.
— Един въпрос, съветнико — обадих се аз. — Какво ще стане, ако те открият нещо за мен, но и аз открия нещо за тях?
Замисленият поглед, който ми отправи Хънтър, ми каза повече, отколкото той си мислеше. Преценяваше ме за пореден път и мнението му за мен ставаше по-добро. Прочетох мислите на един отдавна умрял човек и ги разтълкувах правилно.
Лийлънд Хънтър кимна мъдро и каза:
— В такъв случай, целият остатък от наследството получаваш ти.
Мислено се смеех, защото старото момче се разплащаше за всичките случаи, когато за мен бе оставал мръсният край на тоягата. Сякаш казваше: „Хайде, спипай ги! Не е кой знае какво, но пък и ти никога не си искал много. Щом заслужават, заври им пръчката отзад и я счупи“.
— Е — попита Хънтър, — смяташ ли да упражниш правото си или не?
Не си направих труда да се усмихна. Погледнах Денисън, после Алфред и оставих да изтекат няколко секунди.
— Нали, дявол да го вземе, много ясно ти обясних, че смятам?
Подкарахме към Линтън и хапнахме в един ресторант, направен от трупи и камъни, който някога е бил воденица. Обзавеждането беше от друга ера — кремъклии пищови, чакръци, странни домакински съдове и останки от времето, когато Америка е пращяла от енергия и всеки индивид е знаел как да определя собствената си съдба. Храната бе обикновена, но много вкусна, придружена от отлично вино местно производство. Най-накрая се отпуснахме, готови да разговаряме.
Хънтър напълни чашите ни от новата бутилка и вдигна тост.
— Приятно е да видиш членовете на фамилия Барин да побесняват само при намека, че могат да имат морални прегрешения.
— Ти си ловко копеле, съветнико. Старецът също не беше глупав.
— Това е истина. Надявам се, сега имаш по-високо мнение за него.
— По-високо едва ли, но по-добро, да. — Отпих от виното и оставих чашата. — Едно не мога да проумея. Защо не ми предаде наследството въз основа на това последно условие още в началото? Защо?
Хънтър преполови чашата си и отвърна:
— Ако не бяха пожелали да те разследват, щях да го направя. Виждаш ли, такова беше желанието на Камърън. Предполагам, той е смятал, че в противен случай не би имал никакви шансове, така че ти е осигурил една последна възможност за тяхна сметка. Ако решат да се заядат с теб, да платят за това поне с цената на известно неудобство. Ако самите те не са чак такива светци, за каквито се представят, да платят доста по-солидна цена за дискредитирането ти.
Кимнах и започнах да правя мокри кръгове с пръста си върху масата.
— Какви са шансовете ми, според теб?
— Честно казано, мисля, че каузата ти е пропаднала. Както ти казах, вече направих някои проучвания и се оказва, че репутацията на братовчедите ти е съвършено безупречна.
— Ти си твърде чист човек, Хънтър. Не си искал да изцапаш ръцете си. Ако искаш да изкопаеш мръсотия, трябва да копаеш там, където я има. Винаги излиза по нещо.
— Мислиш, че си по-вещ от мен в тези неща?
— Не бих се изненадал, могъщи Хънтър.
— Да — кимна той и допи виното си. — И аз не бих се изненадал.
След това щракна с пръсти да му донесат сметката, плати я с кредитната си карта и се изправи.
— А сега, не бих желал да ставам съучастник в неморален акт, но утре имам среща със счетоводителите на завода, така че запазих стаи в хотел „Грамърси“ за нас тримата. Междувременно можете да използвате лимузината със или без шофьора. Подозирам, че Уилис би се зарадвал, ако го освободя. Запазил съм стая и за него. Ако искате, можете да се върнете в града, но утре ще трябва да дойдете да ме вземете. Както решите.
Шарън се разсмя и го изгледа с престорена тревога.
— Мистър Хънтър, наистина си ви бива! Как може и през ум да ви мине подобно нещо? Нищо ли не знаете за жените? Нямам чисти дрехи, нямам нощница…
— Ще спиш по страстоубийки — прекъснах я.
— Ти… — Шарън ме удари по ръката и я заболя. Хънтър ни наблюдаваше с насмешка.
— Погрижил съм се за тези неща — отбеляза той. — Нужните дрехи бяха поръчани по телефона предварително и вече са доставени в стаята ти. Вярвам, ще одобриш избора ми. Освен това умът ми на юрист доста добре преценява дамския ръст и размери, а също така и другите деликатни необходимости.