— Съветнико — казах аз, — чудя се дали и ти не би могъл да ме научиш на нещо.
— Само в някои области, Куче — отвърна той.
В продължение на един час след като оставихме Хънтър и Уилис в хотела, обикаляхме града. На пълнолуние изглеждаше по-хубав — мърсотията не личеше, не се виждаха и западналите сгради. В завода нямаше нощна смяна, така че улиците бяха тихи, а повечето от прозорците в жилищните квартали — тъмни. Една полицейска кола беше паркирана пред денонощната закусвалня, а друга се движеше лениво в края на улицата.
Спомените отново се върнаха, но не ми повлияха особено. Старото игрище, където ритахме топка с поляците все още беше на мястото си, осеяно с боклуци. Вратата с метална мрежа — ръждясала и провиснала, се бе превърнала в сборен пункт, за носените от вятъра хартии.
Продължихме надолу по Трета улица.
— Виждаш ли старата сграда на ъгъла? — попитах.
Шарън кимна.
— Като че ли е населена с призраци.
— Беше на Люси Лонгстрийт. Тогава се наричаше мадам Люси. Единственият публичен дом в града. В събота вечер вътре ставаха истински оргии.
— Откъде знаеш?
Засмях си, като си спомних.
— Ей, момиче, децата знаят всичко. В задния двор имаше дърво и ние се качвахме на него, за да гледаме. Никога няма да забравя чернокосата мадама от Питсбърг. Веднъж беше на голямото пиринчено легло с Мел Путичи и правеха невероятен секс. Малкият Сташ над мен така се възбуди, че се изпусна от клона, падна отгоре ми и ме повлече на земята. Щях да го набия, защото ме прекъсна на най-интересното.
— Куче!
— Какво лошо има в гледането? Всички деца са любопитни. Това беше първокласно сексуално образование.
— И предполагам след това си станал постоянен посетител на това място? — Нацупи се.
— Не, по дяволите. Въпреки че често изпълнявах поръчки за Люси. Даваше по един долар и винаги, като донасяхме каквото трябва, имахме възможност да видим някоя от дамите по гол задник. Онази чернокосата изглежда никога не си слагаше дрехи. Каква гледка само!
— Ужасен си!
— Една нощ вътре стана двойно убийство и това беше краят на Люси. След това нещата вече никога не бяха същите. Струва ми се, че взе куфара с парите си и се премести някъде по крайбрежието.
— А какво стана с момичетата?
— Предполагам, че днес всички имат почтени семейства. Нямаш представа колко се търсят такива като тях.
— След като са работили в…
— Е, на кой му е притрябвала девственица? Както се казва, ако не е добра за някой друг, значи не е добра и за мен.
— Иска ми се да ти кажа нещо, Куче, и то не е „лека нощ“.
— Наистина ли си девствена?
— Ако обещаеш да си нежен с мен, мога да ти го докажа.
— Доста голям риск.
— Може би.
— Няма значение. Ще се доверя на думите ти.
Минахме през покрайнините на Линтън и Шарън ми каза да свия вляво по някакъв черен път, след това още веднъж вляво, по една алея, която свърши след стотина метра. Завих по издълбания от коловози овал и се зачудих какво ли търсим на това място, когато фаровете на колата осветиха останките на една малка дървена къща, почти скрита между дърветата. Стъклата ги нямаше, а един голям дъб бе паднал върху стряхата, като с клоните си бе пробил таванската стаичка. Купчина червени тухли бяха струпани в основата на комина и едва се виждаха от прораслия наоколо буренак.
— Това е нашата къща — каза Шарън много тихо. — Веднъж идвах. Старото ми колело все още е подпряно отзад. Цялото е ръждясало.
— Чия е сега?
Почувствах как свива рамене.
— На банката, предполагам. Бяха сложили надпис „Продава се“, но изглежда никой не е искал да я купи. Тук съм преживяла много хубави неща, Куче. С татко. Не е кой знае какво, но той беше щастлив. Никога не сме искали да водим претенциозен живот.
— Тогава защо си се промъквала в Гранд Сайта?
— Малките момиченца също проявяват любопитство. Към по различни неща, разбира се. Знаеш ли какво не можех да разбера за голямата къща, в която живеехте вие? — Поклатих глава. — Чудех се как не се губите в нея. Чудех се как можеш да намериш пътя от единия, до другия й край. Представях си как попадам вътре, как тичам нагоре-надолу из разни безумни празни стаи и пищя, но няма кой да дойде и да ме изведе навън.
— Това е глупаво — казах аз и кимнах към запустялата къща. — Искаш ли да влезеш вътре?
— Не. Твърде потискащо е. Да не разваляме вечерта.
— В Линтън няма да намерим нощен живот.
— Знаеш ли какво наистина бих искала да направя?