— Кой сте вие, мистър? — попита ченгето.
— Аз първи зададох въпрос.
— Без остроумия, смотаняк. Много лесно ще се оправя с теб.
Погледнах го и старата усмивка започна да сбръчква лицето ми. Не можех да я спра, винаги ставаше така.
— Не ти пожелавам да се опитваш.
Двамата се спогледаха, но когато погледите им отново се върнаха към мен, вече бях направил две крачки встрани и не бях между тях. Цивилният прокара ръка по оплешивяващата си глава и пак сгърчи устни.
— Знаеш ли, че това е частна собственост?
— Разбира се. Открай време е така. Затова искам да знам защо се навъртате наоколо.
Въпросът беше неочакван и подигравателната му физиономия изведнъж се превърна в озадачено мръщене. Мушнах цигара в устата си и я запалих. Ченгето също започна да променя първоначалния си подход. Може би защото лимузината беше по-голяма от другата черна кола, а аз не бях от тези, които можеш да разтрепериш с полицейска значка и пистолет.
— Попитах как се казваш, приятел.
— Кели — отвърнах. — Догрън Кели. Камърън Барин беше мой дядо и този имот все още е част от неговите владения. — Издишах облак дим и хвърлих фаса в краката на месестия. — Защо ви интересува какво правя тук?
Лицето му бе замръзнало от яд, но лимузината потвърждаваше думите ми и той не можеше да се ориентира както трябва в играта. Най-накрая смотолеви:
— Този имот няма да принадлежи на семейство Барин още дълго, можеш да си сигурен.
Погледна ченгето, то сви рамене и двамата тръгнаха към колите си. Гумите им вдигнаха прахоляк, докато се измъкнат а антената на черната кола се счупи, защото при маневрата се мушна много навътре под ниските клони а един дъб.
Когато си отидоха, Шарън се приближи и улови ръката ми.
— Знаеш ли кой беше това, Куче?
— Разбира се. Крос Макмилън. На черепа му все още личи белега, който на времето му оставих с една тухла.
— Обичаш да се забъркваш в неприятности, нали?
— Не съвсем, скъпа. Те просто не ме оставят на мира. Винаги е било така.
9
Срещнахме се с Хънтър в кафенето на хотела. И двамата със Шарън изглеждахме малко глуповато — като деца, хванати да играят на чичо доктор зад плевнята. Той го забеляза, но освен леката усмивка, не го показа с нищо. След като приключихме със закуската, Лийлънд заговори:
— Разбрах, че сте срещнали още един стар познайник.
— Крос Макмилън. ЦРУ би трябвало да разполага със съобщителна мрежа като на този град.
— Не е толкова съвършена. Просто Макмилън преговаря за имота Мондо Бийч. Адвокатът му контактува с мен. Искат да ускорят процедурите.
— Как стоят нещата, съветнико?
— Макмилън има най-голям шанс да го купи. Братовчедите ти предложиха имота на пазара миналата година. Рядко го използват, постройките са в лошо състояние и решиха, че няма смисъл да го държат.
— С други думи — казах, — имат нужда от пари.
Хънтър кимна.
— Честно казано, да. Искат да ги вложат за модернизация на завода.
— Това е чудесно място, Хънтър. Как така никой не го е купил цяла година?
— Познай.
— Очаква се известно оживление в района?
— Да. Носят се слухове за нова магистрала и някои от най-големите спекуланти със земя нюхат наоколо, но…
— Но все още нито един парцел не е отчужден за строежа и момчетата се чудят какво да правят.
— Нещо такова.
— А сега Алф и Дени наистина са загазили. Каква цена искат?
— Четвърт милион долара.
— Хайде, съветнико, това е без пари.
Хънтър сви рамене.
— За Макмилън е без пари. Всички земи около имота се негови. Ако пипне и Мондо Бийч, ще стане собственик на най-скъпото имение в щата.
— Колко време ще мине, докато го купи?
— Още около седмица.
— Той ли е единственият кандидат?
— Да. Имотите му заобикалят Мондо Бийч отвсякъде и никой не би искал да си има неприятности с него. Теренът не може да се разработи комерсиално, ако не се използва и част от неговите земи, а той никога няма да ги продаде. Сега само плажът и пътното право принадлежат на Барин. Макмилън иска всичко.
— Хайде да го прецакаме, Хънтър.
Очите на адвоката за миг просветнаха и той се вгледа в мен. Ухилих му се, извадих чисто новата си чекова книжка, написах чек и го откъснах. Подадох му го.
— Това трябва да е достатъчно, за да покрие покупката, данъците, таксите и застраховката.
Показалецът му премина по ръба на чека, а след това очите му отново се вторачиха в моите.