— Понякога приемам шегите, Куче. Понякога не мога. Ще ме извините ли за момент?
Кимнах, а той стана и се отдалечи. Шарън ме гледаше озадачено и с насмешка, сякаш бе чула виц, който не бе успяла да разбере.
— Къде отиде той?
— Да се обади по телефона — отговорих.
Когато Хънтър се върна, устата му бе изкривена в странна гримаса.
— Е? — подканих го аз.
— Изумявате ме, мистър Кели.
— Какво стана с прякорите ни, съветнико?
— Всеки, който ми даде чек за четвърт милион, автоматично се превръща в „мистър“. — Той опипа главата си и се втренчи в мен с нервен смях. — Сега, млади приятелю, ти си собственик на Мондо Бийч. Документите ще получиш скоро, а заедно с тях вечната омраза на Крос Макмилън и на семейство Барин, задето са те подценили.
— Ти купи плажа!? — попита Шарън стъписана.
— Купи го — кимна Хънтър.
— Ей така? — тя щракна с пръсти, за да подчертае мисълта си.
— Ей така — повтори адвокатът.
— Но… защо?
— Нали помниш, че не ми даваха да си играя на Робинзон Крузо, котенце? — Стиснах дланта й и започнах да въртя пръстена й. Погледнах зеления отпечатък върху кожата й и тя дръпна ръката си.
— Съветнико…
— Да?
— Не споменавай кой е купувачът, става ли?
— В договора ще пише…
Прекъснах го.
— Това ще е корпоративна сделка. Собствеността остава в семейството, но аз съм реалният собственик. Ако някой започне да недоволства, можеш да кажеш за какво става дума, но ако има как, предпочитам да си мълчиш. Между другото, взели ли са капаро?
— Крос Макмилън предплати петдесет хиляди.
— Готините ми братовчеди ще трябва да ги върнат, колкото и да им неприятно.
— Ще ми се да знаех какво става тук — обади се Шарън.
Хънтър въздъхна.
— Аз също, скъпа, аз също. Ще тръгваме ли?
По навик седнах така, че да виждам огледалото за обратно виждане и бялата кола, която се промъкваше след нас още от Линтън, все още беше там. Понякога изоставаше и после ни настигаше при червен светофар. Сега беше три коли зад нас, но и леко встрани, за да ни държи под око.
Спуснах стъклената преграда към шофьора и потупах Уилис по рамото.
— Защо не спреш на следващата бензиностанция да заредиш?
— Имаме предостатъчно бензин, сър.
— Все едно. Искам да отида до тоалетната.
— Разбира се, сър.
Четвърт миля по-нататък видяхме лъскавите реклами на един сервиз, Уилис отби в разклона и спря пред бензиновата колонка. Бялата кола ни отмина и изчезна зад завоя напред. Изскочих моментално, влязох в телефонната кабина, чух гласа на телефонистката и й дадох вътрешния номер.
Един непознат глас каза:
— Да?
Изрецитирах паролата.
— Чет махна ли опашката?
— Един момент, сър.
Чух да превключва друга линия, след това се обади самият Чет.
— Мислех, че ще се поохладиш, Куче.
— Спести ми театъра, Чет. Още ли ме следят?
— Не сме ние.
— Някой е по петите ми.
— Много лошо. Очакваш ли да се случи още нещо?
Изсмях се грубо.
— Не съм се разпискал за помощ, приятел.
— Най-добре ще си помогнеш, ако умреш, тогава никой няма да може да изкопчи нищо от теб. Днес съществуват доста симпатични средства, за да те накарат да се разприказваш. Не трябваше да гласувам да останеш жив.
— Кои са те, Чет?
— Предполагам, че са хора на Турчина. Трима от неговите долетяха вчера. Предположихме, че идват във връзка с разширяването на операциите в Джърси, но никой не може да е сигурен. Ще ги изчакаме, докато предприемат някакъв ход.
— Турчина би трябвало да се е вразумил досега.
— Насъбрал е доста ненавист, Куче. Нещо друго?
— Не. Ще се видим някой път.
— И още как — каза той и затвори.
Когато се качих в лимузината, Хънтър преглеждаше някакви документи, а Шарън седеше със затворени очи, отпуснала глава назад върху седалката. Подкарахме отново по улицата и на половин миля нататък видях бялата кола, спряла в една пресечка. Даде ни стотина метра преднина и отново потегли. Почувствах, че се усмихвам. Отпуснах се до Шарън и улових ръката й. Напипах пръстена й и потрих малкия камък. Вдигнах дланта й и я погледнах.
— Този пръстен ще те отрови — отбелязах.
— Мисля, че това вече е станало.
— Защо не го изхвърлиш?
Тя ме смушка раздразнено в ребрата и издърпа ръката си.
— Има сантиментална стойност.
— И си струва отравянето?
— Мисля, че да.
Хънтър прошумоля с документите и очите му ни се усмихнаха над очилата.
— Сигурно е приятно да си млад.
— Няма как да знам. Освен това ти пропиля шансовете си със старата Дуброу.
— Не съм ги пропилял.
— Добре де, не исках да кажа това.