Странна жена. Възмущението й беше неподправено, но такова бе и любопитството й. Аз стоях пред нея и говорех съвсем тихо, така че нямаше как да не съм от кръв и плът. Тя се изчерви, натисна две копчета на интеркома, измъкна се от стола си и влезе в офиса зад гърба си.
И когато иззад затворената врата долетя бурният смях, вече знаех как ще изглежда лицето й — зачервено и с ококорени очи, изразяващо пълното стъписване, на което е способен само човек, живял прекалено дълго в черупка.
— Мистър Хънтър ще ви приеме веднага — каза тя.
Угасих фаса си в купичката й за кламери и кимнах.
— Така си и знаех.
— Двайсет години! — възкликна старецът.
— Трийсет — поправих го и седнах. — Но още тогава си беше дърто сладострастно копеле.
— Ще ми се да работеше за мен, за да те уволня.
— Глупости.
— Прав си. Бих те повишил, защото ми напомни, че бях същински пръч. Сега ще плъзне слух, че съм стар коцкар. Някои от младите нехранимайковци може и да ме зауважават. Радвам се, че те виждам, Куче.
— Аз също, старче.
— Наистина ли пазиш онези снимки с Дуброу?
— Не, разбира се. Ти прибра филма още преди да успея да го проявя.
— По дяволите! Ще ми се сега да ги имах. Бих ги окачил долу на входа. Липсва ми вкусът на онези дни.
— Не ми казвай, че са ти махнали проститутската жлеза.
— Само ми я масажират, Куче. Когато го прави лекар, това никак не е забавно.
— Защо не опиташ с лекарка?
— Защо мислиш, че ми е притрябвало?
Той се отпусна назад и се разсмя шумно — съсухрен старец, с лице като на бръснато джудже и тяло на горски дух. Личеше си защо все още успява да се справя с младите си съперници в съдебната зала и в напрегнатите моменти те не можеха да не се замислят откъде се е взело приличащото на карфиол ухо, което толкова нелепо бе залепено на едната страна на главата му.
— Трябваше да проявя онзи филм — каза той.
— Слушай, ако толкова искаш, мога да уредя да си направиш нова снимка. Познавам някои куклички…
— Аз ли? Звучи много добре, но ме остави да живея със спомените си. Прекалено стар съм, за да се огорчавам или лаская. Просто ми е приятно да ми напомнят миналото. — Поднесе ми кутия за пури, направена от сребро и кестеново дърво. — Искаш ли?
Поклатих глава.
— Естествено, получил си писмото ми. Едва те открих.
— Живея спокойно. Доста обикалям.
Той се вгледа в мен в продължение на няколко секунди, след това се облегна назад и скръсти ръце на гърдите си.
— Има нещо особено у теб, Куче.
— Остарял съм.
— Не това.
— Помъдрял съм?
— Не помъдряваме ли всички?
Този път бе мой ред да изчакам.
— Не всички.
Усмивката му беше дяволита, а очите му блестяха.
— Лошо, че старецът не те харесваше.
— Защо да ме харесва? Той искаше само да има законен наследник. Майка ми забременя от гастролиращ барман и се наложи да ме държат настрана, за да запазят честта на семейството.
— Знаеше ли, че майка ти в края на краищата се е омъжила за баща ти?
— Разбира се. Все още пазя копието от брачното свидетелство. Тя държеше да науча.
— А защо не е казала на другите?
— Не знам. Може би от гордост.
Лийлънд Хънтър отпусна ръце и се облегна на бюрото.
— Ако старецът знаеше, положението нямаше да е такова, каквото е сега.
Извадих още една цигара от пакета и я запалих.
— Кой дава пет пари? Искам само да получа десетте бона. В моето семейство се е постъпвало по този начин още откакто са имали роби и слугини. Купуват те с пари, после те изритват и злината е забравена.
— Продължавай.
— Защо не? Открай време, ако се е провинял мъж от семейството, деянието се е посрещало със смях, като момчешка лудория, но ако жена с претенции към фамилното име се е осмеляла да кривне от правия път, очаквало я е само булото на позора.
— Трябвало е да станеш адвокат. Ухилих му се отново.
— Да кажем, че гледам на нещата философски.
— Без лоши чувства?
— За какво?
— Всички останали получават собственост в „Барин Индъстриз“. Алфред и Денисън са съответно президент и председател на борда на директорите, Веда, Пам и Люсила владеят контролния пакет от акциите, чичовците и лелите ти се изтягат на креслата си в големите си къщи и ръководят операциите, устройват балове и сватби, които пълнят клюкарските колони на вестниците…
— Звучи доста тъпо.
— А сега ти се върна.
— Обещавам да не им развалям удоволствието. Искам само десетте хиляди.
— Завещанието е много категорично по този въпрос. Ако в миналото ти има и намек за неморално поведение…
— Убивал съм, не забравяй.
— През войната. За това имаш награди.