— Грешиш, съветнико. Тогава старецът ми подари нова кола и ми каза, че мога сам да избера в кой колеж да уча. Не ми даде издръжката само заради доброто си сърце.
Хънтър вдигна чашата с кафето си и я задържа пред устните си. Над ръба й очите му приличаха на птичи, бяха странно напрегнати.
— Сега, след като знам цялата история, мисля че може и да е било заради това. Дядо ти имаше свои собствени, особени възгледи. Ти си бил глупакът. Можел си да надуеш свирката, да посочиш с пръст подлия си братовчед и да превърнеш семейството в посмешище за всички. И щеше да имаш пълно право. Сам си решил да се въздържиш. Тогава е започнал да те харесва. Мисля, че е жалко, дето не го виждаше по-често след онзи случай. Някой друг знае ли за това?
— Разбира се. Казах на майка ми малко преди да умре. Стори й се малко странно. Също и градинарят, който се е оженил за къпещата се без дрехи Дуброу. Виждаш ли, той ме познаваше по-добре от роднините ми. Най-смешното е, че когато Дени оправи първата си мацка, аз бях минал вече десетина. Далеч не бях цепеняк. Нямаше никакъв шанс да се хвана с онази малка курва, защото много добре знаех за трипера й. Трябваше просто да изтърпя болките от пердаха и да чакам Денис да се разпищи, когато реши да се изпикае. Струваше си чакането.
Замълчах, докато Хънтър изпи кафето си и остави чашата на масата. Най-накрая каза:
— Значи връщането ти не означава, че желаеш да си отмъстиш?
— Не искам нищо, освен десетте хиляди — уверих го аз. — Тоест, ако успея да се промъкна през клаузата за морала.
— Което е невъзможно, както сам признаваш.
— Да, но щом тя важи за мен, трябва да важи и за другите, нали?
— Прозорлива забележка. Но техният живот винаги е бил внимателно наблюдаван. Биографиите им са доказани и ще издържат на безпристрастните светлини на всяко разследване.
Оставих пет долара върху листчето със сметката и станах.
— Хънтър, приятелю, достатъчно стар си, за да ми бъдеш дядо, но все още има много неща, които трябва да научиш. Всеки крие по нещо.
— И ти ли, Куче?
— Когато заровя кокала си, заравям го дълбоко.
— И никой не може да го намери?
— Първо ще трябва да се справят с мен.
— И всичко това заради десет хиляди долара? Свих рамене и запалих цигара.
Тръгнахме пеша през града към офиса на Хънтър в небостъргача на Тридесет и четвърта улица. От партера пред асансьора до приемната на секретарката му всички ни гледаха по един и същи начин — с изумление и объркване. Лийлънд Хънтър рядко обличаше един и същи костюм два пъти в месеца, а сега се бе появил рошав, раздърпан и щастлив, заедно с някакъв неугледен нехранимайко — нямаше никакво съмнение къде сме били и какво сме правили. Дамата зад бюрото избърса очилата си и ги изпусна стъписана. Опита се да прикрие смущението си, като промърмори: „Добро утро“, а когато влязохме в кабинета на Хънтър, той каза:
— Тя не го знае, но има нужда точно от това, което получих аз.
— Дявол да го вземе, не исках да те превръщам в развратник!
— Не си. Започвам да мисля, че винаги съм бил такъв. Просто не съм имал свободно време, за да се усъвършенствам в изкуството.
— Никога не е късно — отбелязах.
Той се отпусна върху големия стол зад бюрото и очите му заблестяха.
— Добре казано, Куче. Вече ще престана да давам пари за тази проклета благотворителност и ще пренасоча всички свободни средства към ръцете, които напълно могат да оправдаят съществуването си. Между другото… как й беше името?
— Чермейн.
— Прекрасно създание. Ще ми трябва ли… твоето посредничество за още една среща?
Ухилих му се, той също.
— Какво си наумил, съветнико?
Лийлънд Хънтър се облегна на стола си, отпусна още малко вратовръзката си и остави професионалното изражение да изопне лицето му.
— Знаеш ли колко пъти съм се опитвал да те открия, Куче?
— Не.
— Поне по веднъж всяка година.
— Защо тоя труд?
— Защото ми беше поверена грижата за някои делови въпроси и смятам да изпълня задълженията си докрай. Ти никак не ме улесни. Освободил си се от армията в Европа и почти веднага си изчезнал от погледите. Направих всичко възможно да те открия, тръгнах по всякакви възможни следи, но нищо не излезе. Честно, Куче, започнах да си мисля, че си умрял. Това нямаше да ме изненада изобщо. Във военното разузнаване, Интерпол и полицейските участъци са регистрирани твърде много бивши войници с надути след уволнението от армията джобове, които са били намерени мъртви. Или изобщо не са били намерени.
— Не съм имал неприятности.
— Защо изчезна, Куче?
— Съветнико — отвърнах, — тук не ме очакваше нищо друго, освен проблеми. Бях на двайсет, когато заминах и на двайсет и четири, когато се освободих от войската. Исках да видя едно-друго, да направя едно-друго, но без семейство Барин да диша във врата ми. И не ми казвай, че не са били доволни от решението ми. Аз бях скелетът в гардероба и дрънках костите си прекалено силно. Когато си бях у дома им напомнях за недискретността на майка ми, донесла вечен срам за семейството, според великите им разбирания за висок морал. Цялата им шайка ми беше дотегнала и с радост се отървах от тях. Когато майка ми умря, повече нищо не ме свързвайте с тях. Кучето скъса верижката си. — Замълчах, извадих една цигара и я запалих. — Странно, но старият джентълмен понякога ми липсва. Дядо ми беше достигнал възрастта, когато наистина можех да го скандализирам с необичайното си поведение. Обичах да си играя с него и той винаги захапваше стръвта.