- Наистина ли ми задаваш този въпрос, мамо? Наистина ли не знаеш как се държи с мен... И все пак ми го задаваш... Честно, не те разбирам. Но вече няма и нужда да се опитвам да те разбирам. Без да те обиждам... Татко каза да ти кажа, че винаги ще пази в сърцето си обич към теб, защото си моя майка, а и защото много те е обичал... Каза и че не бива да те съдя... Не те съдя, просто ми е мъчно за теб. Но не ми се сърди, че не мога да остана и ден повече. Всичко тук, твоят съпруг и избраният от Орлин мой съпруг, беше насилие, което търпях години наред, защото нямах друг избор. Това е приключено и ако ме обичаш, ще се радваш за мен, а и за Стефчо! Сега ти мисли за вас двамата с Орлин... Най-после дойде моментът, в който да не трябва да се грижиш за мен, аз съм добре... усмихни се! Да не се разделяме така...
Държа майка си в прегръдката си дълго време. И колкото и да я обичаше, беше неудържимо щастлива, че след миг ще я пусне, за пръв път в живота си ще се отдели от нея, ще скъса пъпната връв с миналото и ще поеме пътя към прегръдката на баща си. Всичко беше въпрос на дни, щастливи дни, в които всичко щеше да се подреди по най-добрия начин.
И никога нямаше да забрави, че трябва да се раздели с един живот, който носи в себе си. Невинен живот, създаден не от любов и по напълно погрешни причини. Винаги щеше да носи тази вина в сърцето си. Заради нея също трябваше да се махне оттук колкото се може по-бързо и да започне далече и на чисто. Каза си, че всеки човек има право на втори шанс. Не искаше да бъде богата, не искаше да се вози в мерцедес, не искаше да се страхува от мислите си, не искаше да се страхува от никого. Искаше само тя и детето й да бъдат свободни хора. А свободата щеше да ги научи на всичко, което им трябваше, за да бъдат щастливи.
Думата „бъдеще“ беше придобила смисъл, значеше нещо. И Лола нямаше нужда от нищо друго освен от любов. Свободата е любов и никой не може да й я отнеме.