- А ако Лариса поиска да се върне в България? Как ще я спрат?
- Държавна сигурност моментално ще я арестува. Трябва да е благодарна, че е жива, а не в лагер - отново Стефан беше казал това, което Маруся спестяваше на дъщеря си. - За да си позволиш да излъжеш едно дете, че майка му е умряла, значи вярваш в силата си да държиш тази майка завинаги или в затвор, или извън границите на България. И вярваш, че завинаги ще управляваш... Чудовища.
- Не се притеснявай за мен, татко, тези момчета не ми харесват, няма от какво да се страхуваш.
- Как бих искал да живеем в нормален свят, миличка, да сме свободни да пътуваме, да не шушнем по къщите си като престъпници, а и да не слушаш такива истории...
Стефан се разстройваше от тези разговори. Изчезваше в стаята си и дълго мълчеше. Сега, месеци след бягството му, Лола не му се сърдеше, беше достатъчно голяма и интелигентна, за да знае, че всеки един такъв разказ на Маруся за живота на „онези“ го беше отдалечавал от майка й безвъзвратно. Обичаше ги и двамата. И все пак в нея се натрупваше невидима, неосъзната горчивина срещу липсата на осъждане на тези истории от страна на Маруся. Смяната на темата в момента, в който разговорът станеше неудобен и опасен, дразнеше Лола и я изпълваше с гняв. Но гняв или не, добра или лоша, безпринципна или не, това беше майка й. Друга нямаше. И след смъртта на баба й и бягството на баща й само тя й беше останала.
10.
Междувременно дъщерята на най-близкия „съратник“ на другаря Живков, другаря Нако Вътов, беше починала внезапно, оставяйки сираци момче и момиче. Децата бяха не от одобрения от стария Вътов последен неин съпруг, а от предишен брак и носеха името на баща си. Вътов беше притеснен, че след смъртта й бившият съпруг би могъл да започне да упражнява нежелано влияние върху тях. Децата трябваше да бъдат възпитавани на всяка цена в здрав социалистически дух и морал. Имаше и друг проблем. Ако се случеше нещо с Вътов и възрастната му съпруга починеше преди пълнолетието на внуците им, те щяха да бъдат негови наследници, но под настойничеството на бащата. А това не беше добре. Външен човек щеше да разполага с имотите им. Нямаха доверие никому.
Подобен проблем имаше и друг стар партиен другар на Тодор Живков. Какво можеше да се направи? Как можеха да бъдат елиминирани нежеланите настойници на малките червени наследници? Нямаше как да ги пратят в лагер, при положение че спазваха правилата и имаха морално поведение, нито можеха насила да депортират всички в Съветския съюз като злощастната Лариса. И някой от кръга на Живков измисли схемата - отвориха „малка скоба“ в закона, която позволи на приятелите му в кратък период от няколко години да осиновяват частично внуците си, придобивайки равни права с останалия жив родител. След подобно узаконяване на родителски права, ако се наложеше, живият родител можеше да бъде изкаран морално разложен, за да бъде отстранен завинаги от живота и наследството на детето си. При тази напълно реална заплаха никой нямаше да смее да противоречи по никакъв начин на решенията на високопоставените дядовци и баби и внуците им бяха, доброволно или не, предоставени от останалите живи родители за отглеждане по резиденции и станции на ЦК и Евксиноград.
И не само че нямаше нужда това да е тайна, а трябваше да бъде ясно на всички. Всички потенциални златотърсачи и златотърсачки неофициално бяха предупредени, че никога няма да могат да манипулират знатните си тъстове и свекъри дори и чрез децата си. Чувствата, емоциите, най-важната връзка в живота на всеки човек, тази между дете и родител, бяха без значение.
11.
Благодарение на родителите си Лола беше наясно и с този казус, но никога не беше предполагала, че ще седи на една маса с един от най-силните мъже на НРБ, ще живее в апартамента му, ще яде от храната му, ще се вози в колата му, ще ползва някои от привилегиите му и няма да има право на мнение. Дори и да се опиташе да има мнение, то нямаше да има грам значение, ако Орлин Колев решеше, че няма значение. Въпреки двайсетте си години, Лола прекрасно знаеше, че се намира в изключително слаба позиция и не само заради майка си трябва да слуша и да се подчинява. А Колев имаше да казва нещо важно. Когато идваха от човек като него, важните теми бяха силно притеснителна новина. Стомахът й се беше свил от лошо предчувствие.
Тъкмо мислеше, че най-накрая ще започне реалният разговор, когато „чичо Орлин“ стана от масата и тръгна към кухнята. Като че ли си играеше с търпението й нарочно.