Погледът на Колев остана все така премрежен от нежност и лека тъга. Зад гърба й направи знак с очи на Маруся да мълчи. Говореше с най-мекия си, дълбок, топъл глас.
- Няма проблем, миличка, само подхвърлих идеята. Не се тревожи за нищо, иди да си почиваш. И ако имаш нужда от нещо, дай знак.
- Върви си легни! Ще ти донеса чайче - извика Маруся след дъщеря си.
- Не ти искам чая, оставете ме на мира! - изкрещя от коридора Лола.
Заключи се в стаята си и се захлупи по очи на леглото. Животът й ставаше все по-непоносим. И не виждаше никакъв изход нито за себе си, нито за детето си. Поне баба й да беше жива. Майка й и баща й я бяха предали, единият с брака си, другият с бягството си.
12.
Маруся познаваше характера на дъщеря си. Трябваше й време, за да асимилира предложението. След като се успокоеше, тя щеше да й обясни какъв беше планът на любимия й Орлин, а той определено беше добър и изцяло в полза на Лола и бебето. Както и в нейна полза. Изобщо всички щяха да са доволни. Или поне така изглеждаше в очите на Маруся.
Детето щеше да носи силно и известно име, всички врати пред него щяха да бъдат отворени, никога нямаше да му липсва нищо, и най-важното - щеше да има бащината подкрепа на Орлин, за който пък това беше възможност за пръв път в живота си да се почувства баща. Лола беше малка и не разбираше, но някой ден щеше да им е благодарна. Това щеше да бъде семейството, за което Маруся беше мечтала - без идеологически конфликти, с пълно доверие и вяра в светлото бъдеще на социалистическа България. Тя не се съмняваше, че Лола щеше да се промени. С времето щеше да забрави наученото от Стефан и всичко щеше да е перфектно. Вредното влияние на баща й щеше да бъде изместено от добрия пример на чудесните отношения между нея и Орлин, а детето щеше да има бащинска фигура в живота си.
Докато Маруся разтребваше масата, Орлин Колев замислено дояждаше две допълнителни лъжички сладолед. Занесе купичката в кухнята и се облегна на печката, гледайки как жена му слага престилка върху кимоното, за да измие съдовете. Беше запретнала огромните ръкави на разкошната дреха и изглеждаше нелепо до умивалника. Красавица беше неговата Маря, дори и на четиресет и две години тялото й изглеждаше като на момиче, с дълги, фини крака и тънка талия. А дъщеря й щеше да се подчини. Маруся усети погледа му, обърна се към него с прелъстителната си усмивка и първа наруши мълчанието:
- Казах ти, че няма да е лесно, а и сега не е най-добрият момент да я караме да взима такива важни решения... Но хубаво, че започна разговора.
Погледът му се промени, стана тежък и изпитателен. Нищо не каза и Маруся изведнъж се напрегна. Какво искаше от нея, правеше всичко по силите си, за да няма конфликти. Но нямаше право да е недоволна от каквото и да било. Беше приел дъщеря й с цялата бъркотия около нея, въпреки безумния й баща, въпреки бягството му, въпреки идиотските разбирания, в които я бяха възпитали с Анастасия.
Водата течеше, синята венецианска купа стоеше насапунисана в очакване да бъде изплакната. Една от кристалните чаши се изплъзна от ръцете й и се разби с трясък. Маруся погледна стреснато мъжа си, който й се усмихна нежно, отиде при нея, прегърна я, обръщайки я към себе си, прокара ръка по тялото й не с желание, а собственически, и я погледна отгоре. Точно отгоре. Тя се окопити бързо и му се усмихна пак с онази усмивка, която отваряше всяка врата.
- Красавицата ми тя. Не го мисли. Всичко ще се подреди, дъщеря ти е инат, но това не е проблем.
Хвана я за раменете и я измести от умивалника.
- Остави на мен! Тази купа ми е по-скъпа от възможността да гледам жена си как мие съдове в кимоно, подарък от престолонаследника на Япония. Не че не ми е приятно... Ти й направи чай. Ето го чайника, налей вода, преди да съм продължил да мия.
Маруся го погледна изненадано - макар и заповеднически, тонът му беше сговорчив. Винаги беше на тръни, когато ставаше въпрос за Лола. Знаеше, че той никога няма да забрави, че е дъщеря на невъзвращенец. Първоначално се беше стреснала от предложението му да осиновят детето. Какво щеше да каже Стефан, ако разбере? Това нямаше как да се случи, но все пак?
Какво щеше да каже Стефан ли?! Що за нелеп въпрос се появи в главата й. Откъде накъде трябваше да мисли за неговото мнение, при положение че си беше вдигнал чукалата и беше изоставил дъщеря си най-безотговорно. Не можеше да покаже нито пред родителите си, нито пред мъжа си колко беше бясна. Вече дори и на нея й беше ясно, че със Стефан беше направила голяма грешка в избора си на съпруг. Баща й беше прав от самото начало, а и Орлин също. Трябваше да се разведат още преди да замине за Париж, а тя, глупачката, го взе със себе си, за да му покаже света, за който той толкова мечтаеше. Да го научи да е щастлив поне малко, да харесва живота си такъв, какъвто е, заедно с нея, въпреки загубите, претърпени от семейството му. Беше й писнало да слуша какво е било някога и колко лошо е сега. Беше направила за него всичко, на което беше способна, за да го направи щастлив, а той с какво й се отплати!?