Маруся почувства огромна любов към мъжа си, който миеше лъжицата и вилицата от муранско стъкло, прегърна го и зарови лице в широкия му, силен гръб. Миришеше на любимия й мъжки парфюм - „Пако Рабан“. Това беше малкият й таен грях към него. Беше открила парфюма в Париж и го беше подарила на Стефан. Миризмата му я упояваше, привличаше, възбуждаше. Сега, благодарение на нея, новият й съпруг миришеше по същия начин.
- Обичам те, Орлине... - прошепна тя, забравила за дъщеря си и проблемите.
Колев изтръска водата от приборите, наведе се и я целуна бащински по главата.
- Подай ми кърпата, моля те. И аз те обичам.
Внимателно ги избърса и прибра в кутията. Намигна на жена си, която се отдръпна, усетила обичайната му студенина.
- Не го мисли, всичко ще е наред. Отивам да почета в кабинета, ти си лягай.
Всичко беше наред, освен едно. Прииска й се да се любят, да бъде прегърната като истинска любовница, съпруга, обичана жена, но това нямаше да стане. Трябваше да избие тази мисъл от главата си завинаги. Нямаше пълно щастие и всичко си имаше цена. Тази цена не беше най-страшната. Дори беше съвсем приемлива.
13.
През няколко стени Лола лежеше на леглото като умряла, без да помръдва, втренчена в тавана. Искаше да е умряла, да се продъни в подземния свят, да запуши очите и ушите си, нищо да не вижда, чува и разбира. Вече нямаше никакви илюзии, че се намира в луксозен затвор. Затвор или не обаче, това, което искаше Колев, нямаше да стане. Не можеше да остане и ден повече тук. Изчака майка й и Колев да си легнат, извади златистия сак, напъха най-важните си вещи и след като се убеди, че и двамата са заспали, се измъкна от апартамента на пръсти.
Беше един часът през нощта, гората издишваше хлад от черната си заплашителна паст, в която се криеха кой знае какви убийци и чудовища. Из тъмните пространства между блоковете беше много страшно, въпреки че всъщност Лола беше чувала само за един-единствен убиец, тероризирал София в началото на шейсетте години - Жоро Павето. Смътно си спомняше някакви кадри от репортажи по телевизията, в които инсценираха как Павето се движи по нощните улици и напада жени. Удряше ги по главата с паве, увито в носна кърпа, и ги изнасилваше. Други убийци нямаше. Никой не смееше да убива, нямаше измъкване от Народната милиция. И все пак в абсолютната тишина между блоковете беше страшно.
Излезе на булевард „Ленин“. По това време нямаше таксита, трябваше да тръгне пеша за центъра. Беше безразсъдно да ходи бременна сама нощем, но нямаше друг избор. Не можеше да понася и ден повече майка си и този отвратителен „чичо Орлин“. „Чичо Орлин“ друг път. Нямаше как да я излъже да му даде детето си с милия си тон и разказите за пътувания и светло бъдеще.
С облекчение излезе на светло на булеварда и тръгна по локалното платно, когато се появи някаква жигула. Колата намали ход и спря пред Лола. Възрастен мъж й замаха отвътре да се качва. Сърцето й заби ускорено от страх, направи няколко крачки встрани и му обърна гръб, преструвайки се, че търси нещо в чантата си. Жигулата, слава богу, си тръгна. Следващата кола, която я застигна, беше милиционерска.
- Дано да не спрат... - каза си Лола.
Милиционерската кола намали и спря точно пред нея.
Двама милиционери излязоха бавно и важно.
- Какво правите тук посред нощ, другарко? Не знаете ли, че автобусите не вървят по това време? - строго попита единият, оглеждайки я от горе до долу.
- Знам, че не вървят, почаках за такси, ама няма... Прибирам се...
- Не знаете ли, че и таксита няма по това време? Къде с тоя сак посред нощ - подозрително попита другият.
- Бях на гости... В сака няма нищо кой знае какво, само дрехи и книги, ето...
Лола с готовност отвори сака си. Беше по-добре да покаже симпатия и сътрудничество. Чувстваше се гузна, без да има защо. Страхуваше се също, без да има защо. Така се чувстваха всички пред милицията. Гузни дори и нищо да не са направили. Така трябваше да бъде, за да има ред в държавата. Милиционерите любопитно надникнаха.
- Затворете го, к’во ни го показвате... Дайте си документите.
- Ама защо, нищо не съм направила...