- Момиче, дай си документите, не ми се обяснявай -по-младият мина направо на „ти“.
- Добре, другарю милиционер, ето ги, само не разбирам защо... - Лола подаде паспорта си вече наистина уплашена. Само това оставаше, сега без причина да я приберат и да се наложи да се обажда на майка си да я освобождава от районното. Ако разберяха кой е баща й и че е невъзвращенец, щеше да стане лошо. Тогава Колев трябваше да се намесва. По дяволите. Милиционерът гледа снимката в паспорта й, гледа нея, гледа пак снимката и най-накрая й го подаде обратно.
- Хайде, качвай се в колата, ще те закараме.
Невероятно! Късметът й беше проработил. Не само че не я арестуваха, но и се оказаха свестни.
- Много ви благодаря, другари! Вече се бях отчаяла...
- Накъде?
- Към „Хан Крум“ и „Раковска“...
- И друг път да не ходиш по това време сама, че е пълно с всякакви извратеняци. Хубаво момиче си, опасно е...
Милиционерът, който шофираше, непрекъснато я оглеждаше в огледалото. Спряха пред входа и излязоха и двамата да я изпратят. Това беше малко прекалено. Сега сигурно щяха да й поискат телефона.
- Може ли телефончето? Някой път да пием кафе, нещо... - смота по-младият.
„Като че ли ми пише на челото „лесна“, ядосано си помисли Лола, но наведе очи и се усмихна с най-милата си и любезна усмивка на скромно момиче.
- Ами... не мога да го давам, приятелят ми е много ревнив и ми е забранил...
- Много си примерна, ама се разхождаш сама по нощите... - младият я огледа подозрително и нагло от глава до пети.
Другият го задърпа.
- Хайде, стига си се занасял, остави момичето на мира, късно е...
- Много ви благодаря, другари милиционери! Вие сте точно такива, каквато трябва да е милицията ни - да ни пази! Лека нощ! - въодушевено каза Лола, врътна се и облекчено затръшна вратата на входа след себе си.
Пред нея беше непрогледен мрак, крушката пак беше изгоряла. Сега трябваше да се въоръжи със смелост, за да мине край мазето и после да тича нагоре по стълбите. Сърцето й щеше да изхвръкне от страх. Бременността все още не й тежеше и тя хукна с всички сили нагоре по стълбите. Прескачаше по две стъпала и стигна до четвъртия етаж. Отключи трескаво, затръшна вратата след себе си, сложи веригата и подпря един стол за всеки случай, като във филмите. Светна всички лампи по пътя си и пулсът й постепенно се успокои. Сети се как като малка тичаше от кухнята да донесе вода на майка си и от страх разливаше половината по коридорите на стария апартамент. Тогава й се виждаше огромен, а сега, след апартамента на Колев, вече изглеждаше малък и вехт.
Заключи се в стаята си и се хвърли на леглото. Нейното си легло, не леглото в апартамента на Колев. Извади мечето си от сака и го прегърна. Утре нямаше да има проблеми, защото майка й заминаваше в командировка и Колев нямаше да смее да я закача без нея. Изтощена, заспа на секундата, както си беше с дрехите. Последната й мисъл, преди да се унесе, беше, че все пак трябва да проучи какво точно означава това осиновяване.
14.
Детето се беше родило, Лола и Стефан бяха изключително щастливи, че бяха заедно и че то беше момиченце с огромни сини очи като на баба й. Казваше се Анастасия. Изведнъж се появиха майка й и Колев и започнаха да я убеждават, че трябва да го подари на Колев за рождения му ден. Лола се разплака и седна в скута на Колев, той я прегърна и започна да навива косата й на ръката си, докато стигна до тила й. Беше облечен в нацистка униформа, беше странно привлекателен, а майка й беше в бяла, богато украсена със скъпоценни камъни булчинска рокля, и с коронка с червена звезда на главата.
Маруся взе бебето и извади гърдата си да го кърми, докато Колев прегръщаше Лола с една ръка, а с другата придърпваше главата й към лицето си, за да не вижда какво прави майка й. Баща й стоеше отстрани, без да се намесва, и гледаше тъжно. Изведнъж започна да се стопява във въздуха, докато не изчезна напълно. Лола искаше да се разплаче, но Колев я спря с леден поглед. След това видя как двамата с майка й бяха наведени над люлката на малката Анастасия, а Лола беше вързана на стол със запушена с парцал уста. Опитваше се да вика, но от гърлото й не излизаше звук. Взеха бебето, минаха край нея, без да й обръщат внимание, все едно че я нямаше, и изчезнаха. Повече никога нямаше да види детето си.
Събуди се със сърцебиене, потна, подпухнала и объркана. В първия момент не знаеше къде се намира - дали в стаята си при Колев, или в собствения си дом. Осъзна, че е в леглото си, отпусна се и си наложи да се успокои. Прекара така няколко часа. Не й се ставаше. Нито имаше какво да прави, нито искаше да вижда когото и да било. Можеше само да чете и да мисли. За пръв път от месеци спеше в стаята си. Не й се излизаше от там, защото щеше да види стаята на баба си и спалнята на майка си и баща си. Нямаше сили за емоции, кошмарът я беше изтощил. В момента миналото и страхът от бъдещето се бяха съюзили срещу нея. Каза си, че не бива да забравя, че всичко това се случва единствено в този момент. Следващият ще е друг. Но кога щеше да дойде този следващ момент?