Американците бяха пуснали MTV в средата на 1981 г. и Лола и приятелите й непрекъснато разменяха касети с най-новите клипове. Източногерманските забавни програми и „Шарено котле“ бяха завинаги изместени от клиповете на „Депеш Мод“, Стинг, Тина Търнър, „Аеросмит“ и „Дайър Стрейтс“. Всички стояха зашеметени пред телевизорите, откъдето Марк Нопфлър си искаше неговото MTV, чуковете от филма „Стената“ на Алън Паркър маршируваха във фашизирани редици и беше ясно, че Стената е повече от стена. Тя беше затвор, за който никой не смееше да мечтае дори наум да бъде разрушен някой ден. От другата й страна живееха, истински живееха, всички тези красиви и талантливи хора, на които никой не забраняваше нито да изглеждат както искат, нито да пеят за каквото пожелаят.
Поля се с кафе, напсува се, облече фланелката на мъжа си и се домъкна пак до хола с идеята да допие остатъка от него, гледайки тъпо в една точка. Касетата беше свършила. Застана на вратата впечатлена. Това не го беше виждала друг път. Килимът беше покрит с накъсан на ситни парченца вестник „Работническо дело“.
- Господи, к’во е т’ва... Нищо не помня... Не съм го направила аз обаче, сигурна съм... Няма как да е и Анджи, тя не знае какво е „Работническо дело“... Сашето се е вбесил на пияна глава...
Лола се довлече до канапето и се стовари безсилно, затваряйки очи в опит да притъпи гаденето, което набираше сила като цунами. Слънцето грееше нагло, озарявайки купчини от фасове и мръсни чаши, все едно че не бяха купонясвали четирима, а петнайсет души. Вонята на цигари и алкохол беше нетърпима. Хукна към тоалетната да повърне.
Сашето, Анджи, Лола и съпругът й се бяха напили безпаметно, което само по себе си не беше новина. Докато както обикновено Лола се караше с мъжа си на дивана, младоженците се търкаляха, натискайки се - на пръв поглед страстно, - по мекия килим. Вторият поглед беше за хора, познаващи добре Сашо. Точно тази страст не беше възможна. Беше лъжа. Тъжна лъжа.
Последното, което помнеше, беше, че Анджи плачеше захлупена по корем на пода, а Сашо се опитваше да я вдигне, разпалено и умолително увещавайки я нещо. Предишния ден четиримата се бяха прибрали от кратко сватбено пътешествие до бунгалата в Боровец. Между хола и спалнята на бунгалото нямаше врата и нямаше как да не чуят как Анджи плаче. Рева цяла нощ, а Сашо отново отчаяно се опитваше да й обясни нещо. Вероятно току-що беше осъзнала, че новият й съпруг беше „хомосексуалист“, „педераст“, „педал“, „швестер“. Думата „гей“ беше непозната за социалистическа България. А може би не беше осъзнала нищо, освен че съпругът й не искаше да прави секс с нея в първата им брачна нощ.
Започна да събира накъсаното „Работническо дело“. Мамка му! Със сигурност Сашо го беше накъсал. Тези малки късчета бяха създадени с яд. Анджи нямаше причина да го прави. За нея „Работническо дело“ сигурно беше нещо като „Ню Йорк Таймс“ От друга страна, явно вече имаше причина да накъса на дребни парчета не само всеки вестник, но и всяка илюзия.
Горкият Сашко. По всички възможни начини се беше опитал да избяга от себе си. Налагаше се да опита. Нямаше друг избор, освен да пробва. А Анджи плачеше, защото й беше станало ясно в какъв безнадежден филм се беше вкарала. На всичкото отгоре във враждебна към нея и съпруга й държава.
Не можеше да мисли повече за тях. Този ден беше ден като всички други и всички в България бяха тъжни, без да го осъзнават. Тъгата се мотаеше безцелно по „Раковска“, обяснена като нервно заболяване. Представяна като леко срамна неуравновесеност на характера, понякога я обявяваха за лудост. Сашо беше различен, Лола също беше различна, по друг начин, а най-лесно обяснение за всичко беше лудостта. Тя беше законната различност, подлежаща на лечение и превъзпитание. Тъгата нямаше значение.
Нищо нямаше значение. Липсата на смисъл нямаше нищо общо с новия черен телевизор „Тошиба“, купен с връзките на Колев от Кореком, нито с елегантно обзаведения хол, нито с новата прическа като на Уитни Хюстън, нито с пачката в чекмеджето на нощното шкафче, нито с илюзорната близост със Запада през клиповете на нелегалните видеокасети, нито с американските филми, нито с „успешния“ брак на Лола с „успял“ мъж.
Мъжът й беше успял. Успехът му имаше много страни и една от тях беше, че Лола седеше вцепенена от неговия успех, от собствения си успех на омъжена успешно жена и от успешното положение, в което се намираше. Знаеше и не знаеше как се беше озовала в толкова успешна ситуация. Най-големият й успех тази сутрин, в този момент, беше, че благодарение на алкохола, вместо болка, не чувстваше нищо. Голямото нищо беше за предпочитане пред болката. Беше се научила да вика нищото на помощ, както в онази приказка с неволята някой викаше „Невольоооо, невольооо“. Лола тихо и медитативно привикваше нищото и то се отзоваваше на секундата, забивайки тъпата си игла във вената й с точността на сестра Рачет от „Полет над кукувиче гнездо“. Сутрините налагаха нищото да е по-голямо и влиятелно от вечерите. Поради яснотата на незамъглената от алкохол утринна мисъл, неприятна и истерична като физзарядка, контролът беше наложителен. Вечер нищото постепенно отстъпваше на весело нищо, размивайки се в търсене на забавления, способни напълно да го изместят. Чак такива забавления обаче не съществуваха.