Апартаментите в блока на ЦК бяха построени с най-качествените материали, самата сграда беше проектирана противоземетръсно от един от любимите архитекти на Тодор Живков, Радан Раданов. Лола не можеше да понася дебелия червен мокет, постлан из цялата къща. Знаеше от баба си, че няма нищо по-ценно и елегантно от дъбов паркет, но другарите не мислеха така. За тях мокетът беше символ на лукс, а червеният му цвят - върховна елегантност. Маруся беше дете на баща си и харесваше стила от партийните резиденции, които вече обикаляше на национални празници като съпруга на министър. Преди да се разпадне семейството им, на няколко пъти беше направила опит да убеди Стефан да сложат мокет, на което той беше реагирал с присъщото му любезно отегчение.
- Мери, да си виждала в някой от дворците по Лоара нещо друго освен паркет? Изобщо къде си виждала в Париж мокет, освен грозния мокет в сградата, където живеехме?
- Нищо не разбираш, любов моя, мокетът е най-модерното нещо в обзавеждането в момента...
- От „Работническо дело“ ли ти е информацията, Марче? Няма да ти позволя да покриеш това съкровище със синтетичен боклук. Вече никой не прави такова качество паркет, нито пък го подрежда така перфектно...
- Писнало ми е да слушам скърцане под стъпките ми! Искам, като ходя, да ми е меко и топло!
Никога не беше предполагала, че е възможно да си спомня с носталгия за безкрайните несъгласия между родителите й. Колкото й бяха опротивели, толкова й липсваха в момента. Сега поне майка й изглеждаше щастлива. В крайна сметка беше получила мекото и топлото под краката си от Орлин Колев и не можеше да скрие доволството си от новата обстановка.
- Лола, червеното ни отива, не мислиш ли?
Дали от бременността, или беше уморена от конфликтите си с нея, но Лола вече се съгласяваше с всичко.
- На теб ти отива, защото си мургава и с черна коса...
- Боже, колко добро ми е станало детето, не мога да повярвам... И какво хубаво детенце ще ни роди...
Опитът й да се озъби звучеше вяло.
- Не прекалявай, мамо... Това е лигаво...
Изпаднала в умиление, Маруся я прегръщаше, а тя приемаше стоически изблиците на нежност на невъздържано щастливата си майка. Дядо й Цеко и баба й Ганка също се бяха успокоили, въпреки че при новината за бременността на Лола Цеко беше получил сърдечна криза.
- Дай хапчетата, Ганке! Дяволите да го вземат този, виж докъде докара дъщеря си... Знаех си аз, ама няма кой да ме слуша... Несвестни хора, Маря... Мъжът ти те остави, сега дъщеря му ще ражда копеле...
Ганка възмутено го беше прекъснала. Нямаше да търпи обиди към правнучето. Колкото и да я болеше сърцето за съдбата му, тайно се радваше на отново нежеланата бременност в семейството й. Дъщеря й май нямаше да има повече деца от този Колев, той беше прехвърлил шейсетте, щеше да е малко неприлично. А и тя не беше вече първа младост. В себе си го наричаше „този Колев“. Колкото и да беше хубав и издигнат, тя по си харесваше Стефан. Защо така направи това момче?! А този Колев беше надменен, големееше се, почти не говореше с тях. Нейният Цеко обаче беше на седмото небе от щастие заради новия зет.
- Цеко, как не те е срам така да говориш за детето! Лолчето е и умна, и добра, но пусто, няма късмет детето и то... Марче, дай да поговорим пак... Не мислиш ли, мама, че все пак ще е по-добре да...
Последното беше казано плахо, колкото да успокои мъжа си. Нямаше да позволи да й отнемат правнучето! Маруся я беше прекъснала с убийствен поглед, знаейки много добре какво искаше майка й от нея. А и Ганка познаваше твърдоглавието на внучка си, тя си искаше детето, имаше същия див майчински инстинкт като нея и Маря.
- Избий си го от главата, мамо, а и ти, татко! Какво значи „Няма късмет и тя“, аз да не би да не съм успяла в живота, какво ми липсва?! На върха съм в България, какво искате повече?! И ти, татко, ако обичаш, дотук с обобщенията за ТОВА семейство. Лола вече е част от семейството ни с Орлин и за ваше сведение той много се радва, че тя ще има дете. Очаква го като собствено внуче. Така че да не съм чула и дума повече.
- Ама какво ще кажат хората... - плахо се беше обадила Ганка, пак заради мъжа си.
- Стига с това „какво ще кажат хората“, бе! - кресна Маруся. - Мамо, ти за хората ли живееш, или за себе си?! Министърът на външните работи ще е дядо на внучката ти, а тя: „какво ще кажат хората“... Писна ми все да сте недоволни!