Това беше нелепо. Лъжеше я, че пак ще види баща си. Целият този монолог в коридор пред затворена врата беше нелеп. Лола беше заровила глава във възглавницата и се опитваше да сподави гигантския рев, който напъваше отвътре. Трябваше да мисли само хубави неща... Майка й беше идиотка, какви хубави неща, по дяволите?! Всичко беше отвратително. Но наистина нямаше право да мъчи детето си, чувстваше се зверски виновна пред него. И тъпата й майка все пак беше права. То беше сам-само, имаше само нея и всичко случващо се в душата й рефлектираше върху него. Тази мисъл беше подлудяваща. Беше заложник на лудата си майка, на Колев и на нероденото същество в себе си. Не, трябваше да се стегне. Пак и пак. Веднага. Все пак майка й обеща, че някой ден ще види баща си. Може би пък Орлин Колев наистина не беше чак толкова лош. Това изречение се въртеше в главата й ден след ден като развалена плоча. Плоча, която прескачаше.
„Може би пък Орлин Колев...“
6.
И така, в потиснат рев и неясна надежда за бъдещето, минаваха дните й. Колегите й от ВИТИЗ не живееха в луксозен апартамент и нямаха нейните връзки и привилегии, но имаха нещо много по-голямо и прекрасно - живот без усложнения и най-вече нормални родители. Бореха се за вниманието на преподавателите, след това щяха да се борят за вниманието на директорите на театрите, където щяха да бъдат разпределени, а там щяха да се борят за вниманието на режисьорите, за да получават главни роли. Междувременно щяха да създадат техни си семейства, да родят деца. Животът им изглеждаше значително по-лесен и ясен от този на „принцесата“ Лола. Това, което видя днес пред ВИТИЗ, вече като страничен наблюдател, очерта още по-категорична граница. Беше издигнала стена срещу света - като самотна господарка на тъжна крепост, от която всички принцове бяха дезертирали. Плитките на Рапунцел не стигаха до земята, а и принцове нямаше. За пръв път в живота си Лола ясно осъзна, че любимите й приказки всъщност бяха тотална лъжа. Сега беше време за псевдо-приказката на майка й. Вечеря с новото й „семейство“.
Най-хубавото от новия живот в новия дом, който никога нямаше да чувства като свой, беше гледката от прозореца на стаята й. Бяха на осмия етаж и очите й потъваха в свежата, хладна зеленина на короните на дърветата в края на Парка на свободата. Прозорците на „Крум“ гледаха в прозорците на отсрещната кооперация и шумът от „Раковска“ заглъхваше само в ранните часове между деня и нощта, когато и последните пияници от гостилница „Рила“ престанеха да дерат гърла с несвързани викове. Оставаше само успокоителното съскане на цистерната, с която миеха улицата всяка нощ през лятото. „Раковска“ за малко заспиваше окъпана, освежена и притихнала до първите лъчи на слънцето.
„Лола, стига се мота!“, майка й се провикна и я извади от спомените й.
Наплиска лицето си с хладка вода, разреса разкошната си дълга коса, вдигна кичурите около лицето с шнола, пръсна си малко от „Мис Диор“, който Колев й беше подарил за рождения ден, и отиде в трапезарията. Майка й беше права, имаше нещо приятно стъпките ти да не се чуват. Не й липсваха плашещите я проскърцвания на паркет посред нощ, сърцето й вечно подскачаше и не можеше да заспи по друг начин освен завита през глава. Оставяше си малка дупка за дишане. Но и нещо друго дишаше. Или старият апартамент, или духовете на изгонените му обитатели искаха винаги да се страхува от тях. А тук не беше така. Беше тихо, дори прекалено тихо.
7.
Масата беше сервирана ослепително красиво на бяла колосана ленена покривка, донесена от майка й от Съветския съюз. Приборите също бяха от там сребърни, фино инкрустирани с нежни цветя и листа по дръжките. Огромният скъп комплект беше специален подарък за сватбата на младото семейство лично от Тодор Живков. Маруся беше изключително горда с този подарък. Беше придружен от голяма картичка с обичайната картина на Владимир Димитров-Майстора с румена, красива селянка на нея, държаща кошница с румени плодове, обградена от румени дървета. Картичката беше подписана със замах пак лично от другаря Живков. Жената, която идваше да чисти веднъж в седмицата, имаше задължението да лъска приборите с кадифено парче плат.