Маруся беше провела голяма битка за чистачката. Колев смяташе, че това е буржоазен навик, който не бива да влиза в дома му, но отстъпи пред довода, че заради бебето е задължително да имат чистачка. А и колкото да му се искаше да види новата си съпруга в традиционната роля на българска невеста, която слага и вдига масата и чисти безропотно, дългогодишните му контакти със Запада като министър го бяха научили, че е по-добре да има до себе си елегантна жена с фини, незагрубели от чистене, миене, пране и бърсане ръце. Беше по-престижно, а и щеше да е добре за работата му. Колегите му от вражески държави щяха да го приемат по-добре с едно блестящо женско бижу до себе си.
На масата имаше само чаши за вода. Чаши за вино се сервираха само за гости. Едно нещо Лола не можеше да не признае на „чичо Орлин“, както той настояваше да бъде наричан - беше успял да се пребори с пиенето на майка й. В името на нейната трезвеност той не близваше алкохол в къщи. Това беше признак на любов. На няколко пъти на празници Маруся плахо беше попитала дали все пак да не изпият по чаша вино и за радост на Лола, Колев твърдо беше отказал. А изкушенията бяха повече от всякога. На една ръка разстояние, в барчето в огромната секция, беше пълно със западни напитки.
В кутия, обвита с червен плат, в легло от бял сатен отвътре, лежеше тежка инкрустирана кристална бутилка, пълна с изключително стара и скъпа „Метакса“, подарък от президента на Гърция Константинос Караманлис. Караманлис беше станал почти личен приятел на Орлин Колев. Въпреки идеологическите различия - беше лидер на дясната „Нова демокрация“ - той ценеше политиката на добросъседство между двете балкански държави, а и смяташе Колев за добър външен министър, който умееше да води диалог извън клишетата, наложени от СССР. Руснаците бяха разрешили малка самостоятелност във външната политика между двете балкански държави.
Метаксата се пазеше за изключително специален случай заедно с Евксиноградската специална ракия. Така или иначе, недостъпните за обикновения българин маркови питиета вече не вълнуваха Маруся, или поне успяваше да се държи убедително пред мъжа си като човек, преодолял алкохолизма си. Лола беше безкрайно щастлива от промяната в майка си.
Настанявайки се на масата, облечен във вносна бледо-синя риза от фин памучен плат, без вратовръзка, в домашната си английска жилетка на сиви, бели и черни ромбове, с прошарена и неизтъняваща гъста руса коса, „чичо Орлин“ изглеждаше повече от добре. Усмихна се сърдечно на Лола, а усмивките му бяха почти събитие, и кавалерски дръпна стола й, за да седне.
Полагаше огромно усилие да приема добронамерено любезността му. Бяха минали само месеци от изчезването на баща й, а изглеждаха като вечност. В тези месеци Маруся беше успяла да се разведе с отсъстващия Стефан без неговото съгласие - беше третиран като мъртвец - и да се омъжи за Колев. Лола беше решила да запази бебето си, без да има съпруг, и примирена със съдбата си на самотна майка, се пренесе да живее в дома с червения мокет. Всичко изглеждаше като някакъв лош сън.
- Как си, миличка? Днес беше ужасно горещо...
Гласът на Колев беше приятно плътен и мек, но обръщението „миличка“ винаги караше Лола да се чувства на тръни. Предпочиташе да не се обръща към нея така, нежностите някак не отиваха на странния му поглед. Не можеше да се освободи от мисълта, че я гледа особено.
- Благодаря, добре... Малко ми е тежко в жегата, но не е страшно... Мамо, имаш ли нужда от помощ?
- Не, миличка, почивай си! Идвам...
При вида на майка си, тържествено излизаща от кухнята с купа със салата в ръце, Лола ококори очи. Маруся беше облечена във великолепно червено кимоно с разноцветни бродерии, което подчертаваше още повече фините, страстни черти на мургавото й лице, обградено с лъскава черна коса, вдигната на висок кок.
- Какво е това страхотно кимоно, мамо...? Изглеждаш уникално!
Маруся се усмихна доволно.
- Подарък от чичо ти Орлин. Орлине, разкажи...
И Орлин с готовност заразказва:
- Сигурно си чела във вестниците или си видяла по телевизията, че преди три години ни гостува престолонаследникът на Япония Акихито със съпругата си Мичико. Подариха ми две кимона, едно женско и едно мъжко. Това са традиционни японски дрехи, появили се в Япония през периода Едо, в началото на седемнайсети век. Познай колко плат е използван за ушиването на това кимоно.
- Не мога - отговори Лола максимално приветливо. -Колко?
Чувстваше се, като че ли я изпитваха в училище. Защо всичко казано от „чичо Орлин“ беше така изкуствено и досадно. Колкото и да беше интересно.