Страшно обичал децата. Всичко останало, което Лола чу, не й направи особено впечатление, с изключение, че колкото и да беше секси, беше син на милиционер, и това беше голям минус. Но пък беше артистичен посвоему, явно пеенето в хора и смъртта на баща му се бяха отразили добре. Обаче това с децата я спечели на секундата. Момчетата на неговата възраст не само че не говореха за деца, а и нямаха никакво отношение към тях. Камо ли някое момиче да каже, че иска да има деца, тогава направо бягаха. И въпреки това основната причина за браковете беше неочаквано забременяване. Тогава се съгласяваха, някои се радваха, други го правеха по принуда. Така се бяха оженили и родителите й, ужким по любов, но и защото майка й беше забременяла с нея.
Искаше да я запознае с майка си. Тя била страхотен човек, мил и безкрайно добър. Много й било тежко от внезапната смърт на баща му, изпаднала в депресия и той бил плътно до нея. Слава богу, че бил в хора, а не някъде далече в казармата, защото така можел да бъде наоколо и да се грижи за нея.
Всичко това нямаше как да не се хареса на Лола. Звучеше като един изключително отговорен и свестен млад мъж. Толкова свестен, че й се струваше все по-невероятно да е способен на такава гадост като изнасилване. Просто беше невъзможно. Явно тя бъркаше, явно истината е била съвсем друга, такава, каквато Стоян и Колев й я разказаха.
Не можеше да си помисли да се омъжи за човек, който не обича деца или няма отношение към тях. Първата проверка беше дали се държаха добре със Стефчо, или не. Разбира се, не допускаше почти никой до детето си, но ако го направеше, винаги беше с надеждата, че сърцата им ще са отворени и за него. Така й се искаше да се намери свестен мъж, който да бъде като баща за Стефчо. Това беше единствената възможност влиянието на Колев над него да намалее. Идеята за семейство беше на първо място не само заради липсата на любов и опора в живота й, но и за да може да се откъсне от майка си и Колев. Единственият й шанс това да се случи, беше да се омъжи. Все едно че живееше в средновековие някакво. Беше изляла отчаянието си в писмо до баща си, но не знаеше дали е стигнало до него.
Колев, разбира се, го беше прочел и беше останал доволен. За пръв път интересите им съвпадаха. Само че плановете й, когато се омъжи, да вземе детето при себе си, нямаше да се изпълнят. То щеше да остане при него. Затова и съпругът трябваше да бъде Стоян и никой друг. Човек, който щеше да е зависим от него и можеше лесно да бъде контролиран.
Момчето беше амбициозно и безскрупулно. Беше проверил каква реално е била ситуацията с онова момиче от Френската. Разбира се, нищо не намери, защото все пак бащата вероятно се беше погрижил. Дори и да е имало нещо, той не е позволил да остане лоша следа в досието на сина му. Вероятно шефът му му беше помогнал. Така че истината не беше напълно ясна, но това нямаше значение. Всеки греши като млад. А Стоян беше доказал, че разбира правилата на играта. Това беше най-важното.
65.
В петък дойде да вземе Лола от къщи отново с два букета. Един за нея, бели карамфили, другият за майка й - червени. Харесваше му, че въпреки цялата й несъмнена порочност, за която се говореше из София, в Лола имаше нещо невинно и чисто до наивност. Това я правеше дори още по-привлекателна за него. Хич не успяваше да скрие някаква особена тъга, а защо беше толкова тъжна, той не разбираше, въпреки че знаеше, че баща й е избягал и че детето й е от Васил Тенев.
Малко се ласкаеше, че ще стане „баща“ на детето на най-голямата кинозвезда на България. Нямаше значение, че Тенев не го беше признал. Нямаше никакви съмнения, че ще се ожени за Лола, нито че ще го приемат да учи „Външна търговия“, нито пък, че ще стане любимият зет на един от най-могъщите мъже в НРБ. Нямаше и съмнение, че го чака блестяща дипломатическа кариера, и то не някъде другаде, а само в западни държави. Шефът нямаше да остави „бащата“ на любимото си внуче да е на по-лошо място от Англия, Франция или Италия. А защо не и Съединените щати?
Стоян Велев беше само на двайсет и три години, но беше изключително пресметлив и зрял за възрастта си. И не беше свикнал нито да му се отказва, нито пък да губи. Това трябваше да е ясно на всички около него.
Отново я заведе на Панорамата на парк-хотел „Москва“. Атмосферата там беше най-интимна и луксозна.
Стана „тяхното“ заведение. Пианистът свиреше лек джаз, беше полутъмно, с онзи сумрак, в който мирише на цветя, парфюм и пари. Беше запазил маса за двама до огромните прозорци, от които се виждаше Витоша и почти цяла София. За разлика от заведения като "Чехите“, където беше невъзможно да си чуеш приказката и всички обичаха да ходят заради ненадминатите нервозни кюфтета, в Панорамата човешките гласове почти не се чуваха. Като че ли тъмният мек мокет поглъщаше звука така, че разговорите звучаха като далечен, мистериозен шепот.