- Единайсет метра тежка коприна! Бая разточителни са японците, въпреки че изглеждат скромни. От единайсет метра плат могат да се ушият поне три мъжки ризи, но това там се счита за изкуство, никой не мисли за практичност... Майка ти го прави още по-красиво, нали? Давай салатата, Маря, умрях от глад! - заповеднически завърши Колев.
Зелената салата с репички беше сервирана в елегантна купа от непрозрачно, почти бяло, млечно стъкло. Лола не можеше да отрече вкуса на Колев, колкото и да изпитваше антипатия към него. Домът му беше пълен с интересни и красиви предмети - подаръци от чуждестранни министри и държавни глави. Но беше уточнил, че това бяха малки лични подаръци. Големите предмети ги беше предал на държавата, те принадлежаха на българския народ.
Колев се усмихна, проследил погледа й върху купата.
- Красива е, нали?
- Много!
- Муранско стъкло от Венеция. Този тип стъкло е създадено през шестнайсети век и се нарича Lattimo, от мляко. Преди година водих делегация в Италия и ни разведоха из Венеция, изключителен град!
Този човек се държеше като някакъв принц, а произхождаше от бедно селско семейство, от онези, за които баща й говореше с презрение. Маруся разпредели салатата по чиниите с огромни стъклени лъжица и вилица от същото стъкло, само че оранжеви на цвят.
- Трябва много да внимаваш при миенето да не ги счупиш, Маря.
- Орлине, няма нужда да ме предупреждаваш. Не съм сляпа, нито глупава... И знам, че са само за специални случаи, ще ги извадя пак, като се роди детето... - леко му се тросна Маруся. Колев изведнъж стана от стола си.
- Момент... Щях да забравя нещо... - Отиде до антрето и се върна с два големи букета с рози - бял и червен. Подаде червения на Маруся, а белия на Лола. Тя беше особено изненадана.
- За мен?!
- Да, за теб. За красивите ми момичета.
- Прекрасни са, нали, Лола... Благодаря, любов моя! Какво става, нещо празнуваме ли?
След като Маруся целуна мъжа си страстно по устата, Лола плахо се приближи и го целуна по бузата. Може би пък не беше толкова лош. Може би не беше толкова лош, може би не беше лош... Мантрата на безнадеждната надежда.
- Много благодаря... чичо Орлине!
Колев отново я погледна в очите с онзи неразгадаем, син поглед, който я караше винаги да бъде нащрек. Интересно колко различно беше синьото на сините очи. Синьото на баща й я караше да се чувства свободна, като в небе, това синьо обаче беше като стоманена верига.
- Ей така, без повод, исках да ви зарадвам. Няма нищо по-красиво от щастливата жена. Сядайте сега да ядем.
Подредиха букетите си в две отделни вази и се настаниха около масата. Анастасия беше научила майка й да готви вкусно и със стил. Никакво пържено, никакви запръжки, малко мазнина, малко сол, по-малки порции, по-малко сосове. Сладко не.
Като млада булка Маруся се стараеше много в кухнята. За разлика от бившия й съпруг, Колев не беше от мъжете, които помагаха в домакинството, и двете с Лола сервираха, отсервираха и миеха съдовете. Разговорите на вечеря винаги се въртяха около деня в министерството - Колев обикновено беше лаконичен, докато Маруся превъзбудено успяваше да разкаже безброй истории, започващи от новини от посланиците и завършващи с поредното доказателство за завистта и омразата на колежките й заради брака й с него. Тази вечер обаче Колев изобщо не я слушаше. От време на време поглеждаше към Лола, която отново не беше хапнала почти нищо и ровеше в чинията си отнесено. Тези разговори не я интересуваха, знаеше си задължението да изчака всички да се нахранят и тогава да се оттегли в стаята си или да седне пред телевизора и да гледа някой американски филм на видео.
Размърда се неспокойно на стола си от втренчения в нея поглед на Колев. Розите не бяха подарени случайно, нещо ставаше. Той се прокашля и остави приборите си, в знак че е приключил с яденето.
- Маря и Лили, искам да говоря нещо с вас. Да обсъдим заедно.
Отново изненада. Цялата тази любезна сговорчивост към двете не беше обичайна за него. Изобщо нищо не беше обичайно тази вечер. Кимоно, стъкло Мурано, японски престолонаследници - изведнъж Лола се паникьоса.
- Притеснен съм, че Лили не се храни...
Тя изправи нервно гръб на стола.
- Храня се, но не мога повече... Не мога да се тъпча...
- Не се изнервяй, миличка, напълно разбирам, че ти е трудно в тази ситуация, но детето ти трябва да яде, а то няма друг начин да го прави, освен чрез теб, нали?
Лола погледна отчаяно майка си. Какво искаше този човек от нея? Защо не я оставеше на мира, тя вече правеше всичко, което искаха, сега и храненето й ли искаше да контролира?! Маруся разбра, че трябва да защити дъщеря си.