Тя оказваше да задоволява ежедневните му сексуални нужди, които нямаха нищо общо с любовно преживяване и не се различаваха по нищо от изпълняването на които и да било човешки физиологични функции, и той започна да мастурбира до нея. През вечер леглото им се тресеше от движенията на ръката му. Тя стискаше очи, срамуваше се, мразеше го, ужасяваше се от него, но оставаше до него. Нямаше и къде да отиде.
Сутрините бяха студени, разминаваха се мълчаливо, разбираха се набързо кой какво ще прави през деня и когато останеше сама, Лола се чудеше какво прави с този човек. Защо е с него, защо го търпи. Не искаше да си признае, че ако се разведе, това ще е крахът на мечтата й за семейство. А този крах вече беше напълно очебиен не само за нея. Той се беше случил още в първия ден, на сватбения им купон.
Маруся и Колев се нравеха, че не виждат. И двамата бяха толкова влюбени в зет си, че търсеха вината за проблемите на младото семейство единствено в Лола. Колев изпитваше желание да й обърше два шамара, за да се освести. Какво му липсваше на това тъпо момиче? Имаше страхотен съпруг с блестящо бъдеще, който обожаваше детето й. Стефчо посрещаше доведения си баща с прегръдка и целувка, а Лола гледаше мрачно отстрани.
Защо беше тъжна, по дяволите? Колев знаеше, че Стоян й изневерява под път и над път, дори беше изчукал секретарката му, но какво от това? Прибираше се при нея, знаеше си цената, държеше се мъжки с нея. Ако не беше той, сега щеше да се въргаля впиянчена в леглата на разни артисти и интелектуалци. А той имаше планове за зет си, трябваше да осигурят перфектно бъдеще за малкия. Когато другаря Живков разрешеше фирмите, както се очакваше да стане, той щеше да го направи шеф на фирма.
Партията вече имаше доверие в способностите на Стоян Велев. Виждаха в него хитър и ловък потенциален голям играч. Разбираше от пари. Беше си създал контакти и с хора от службите. Те знаеха, че ако се наложи, ще могат да разчитат на него. Но това, разбира се, Лола не го подозираше. Според Колев тя беше толкова глезена и лигава, че го възприемаше само като един мъж, който й бяга, и не можеше да види по-далече от носа си. Нямаше да й позволи да развали семейството, което той лично беше създал. Това просто нямаше как да се случи.
74.
Въпреки че Колев напълно беше прекратил кореспонденцията между Стефан Карамихов и Лола, тя беше научила за работата му за радио „Свободна Европа“. Разбра защо Орлин беше спрял да й дава писма. Започна отново да ходи в апартамента на баба си и баща си. Там се спасяваше от цялата свинщина, в която живееше. Всичко около нея беше чисто и елегантно, а същевременно - кочина. Имаха едно старо немско радио. Въпреки заглушаването от службите, понякога Лола успяваше да чуе откъслечно гласа на баща си.
Когато го чу за пръв път, плака дълго. Излизаше от къщи за работа, но не отиваше в телевизията, а изчезваше в мълчанието на потъналия в прах, паяжини и горчиви спомени апартамент. Гласът на баща й и малкото, което успяваше да разбере от накъсаните от заглушителите негови разкази за България, я караха да се чувства по-самотна от Малкия принц на някоя чужда планета. Имаше нужда от неговата роза, от някакво цвете, нещо живо и истинско. Големите мечти за любов и семейство бяха погребани, а в края на деня трябваше да се прибере и да легне в едно легло с мъж, който не я обичаше. За него тя беше две неща - възможност за кариера и поредното тяло, с което задоволяваше маниашкия си сексуален апетит.
Миналото като че ли никога не се беше случвало. Никога не беше живяла във Франция, никога не се беше чувствала щастлива и истинска, както живееха хората в свободния свят, никога любимите й хора не бяха съществували. Всичко, което можеше да докосне или види с очите си, беше лъжа и лицемерие. Липса на бъдеще. То щеше да е завинаги същото като настоящето. Нямаше смисъл да се развежда. Тогава вече никой нямаше да я погледне, а и Колев нямаше да го позволи. Всякакви мечти за развод бяха нелепи.
75.
Все пак нещо обнадеждаващо се случваше, макар и извън България. От една година руснаците имаха нов генерален секретар на КПСС - Михаил Горбачов, който беше много различен от предишните. По руската телевизия вървяха публицистични предавания, в които за пръв път се появяваше критика към строя. Строят, който до този момент беше недосегаем. Докато в България Тодор Живков и хората му насилствено бяха отнели имената на българските турци, СССР изглеждаше като място за все по-свободомислещи хора.