Прегърна майка си. Много й беше тъжно за нея. Маруся се разплака в ръцете й.
- Мамо, сега наистина трябва да тръгвам. Всъщност недей да идваш, права си, трябва да говоря и с Орлин. А утре ще ми помогнеш да пренеса нещата на Стефчо вкъщи. Време е да заживее в истинския си дом.
Маруся понечи да каже нещо, но Лола само поклати глава, стисна я силно и тя замълча. Пусна я от прегръдката си и я целуна по главата.
- Каквото и да става, аз те обичам... Въпреки всичко. Просто старият живот приключи...
Изскочи от блока и тръгна, тичайки през Парка на свободата. Това беше най-щастливият ден от живота й.
82.
След накъсания разговор, в който скачаха от тема на тема и който продължи почти три часа, с баща й се разбраха, че той веднага ще изпрати покана за нея и за малкия, за да получат виза за Германия. Берлинската стена беше паднала през лятото и Западна и Източна Германия бяха обединени. До месец щяха да са заедно. Преди края на разговора Стефан помоли дъщеря си да се държи добре с Маруся.
- Миличка, каквото и да се е случвало, не късай връзката с майка ти, тя не е лош човек. Много я обичах и досега изпитвам обич към нея, въпреки всичко станало. Не бива да съдим хората за слабостите им. Просто не бива да съдим хората за нищо. Тя винаги се е опитвала да направи най-доброто за теб. Обещай ми, че ще се държиш добре с нея, нали?
Лола обеща. Уговориха се да се чуват всеки ден по едно и също време и след края на разговора тръгна обратно към дома на Колев и майка си. Предстоеше й неприятен разговор, но години от живота й бяха минали в неприятни разговори. Един в повече или по-малко, вече нямаше значение. Свободата беше пред нея и сина й. Колев беше победен. Не, разгромен.
Чакаха я като на погребение. За да могат да говорят спокойно, Стефчо беше настанен пред телевизора и гледаше вече напълно разрешените филмчета на „Дисни“. Колев си сипа уиски, без да й предложи. Прокашля се и заговори с равен глас:
- Така... Не мога да те спра. Обаче апелирам към майчинското ти чувство и те моля да не взимаш Стефан със себе си. Независимо от омразата ти към мен, надявам се, няма да отречеш, че сме се грижили за него безупречно.
Обзе я страшно съжаление към майка й. Маруся наистина беше загубила всичко. Срещу нея стоеше една съсипана, затворена в себе си жена, такава, каквато Лола никога не беше виждала майка си. Но както баба й казваше, и това щеше да мине. В момента нямаше как да й помогне. Заговори меко и спокойно въпреки ненавистта си към всичко в този дом:
- Никога няма да отрека, че сте се грижили за детето ми безупречно, но това, което искате от мен, е невъзможно, именно заради майчинското ми чувство. Орлине... ако наистина ти пука за Стефан, никога нямаше да ми предложиш детето ми да е разделено от мен. До дни ще получим покана от баща ми и заминаваме. Мамо... сега нямам много начини да те успокоя, но не се разделяме завинаги... Разбираш ли, Орлине, каква е разликата между теб и баща ми? Това, че заминавам, не означава, че майка ми и ти никога повече няма да видите Стефчо. Защото вече сме свободни да се връщаме и не се налагат такива жестоки раздели...
Колев рязко стана, не можеше и секунда повече да гледа тази курва. Пак я нарече курва, въпреки че знаеше, че не е. Очите му се насълзиха. Не помнеше откога не беше плакал. От погребението на майка си. На излизане от хола спря за секунда и се обърна, без да я поглежда:
- Няма смисъл да те питам какво ще правиш с детето на Стоян...
- Точно така, няма смисъл. Каквото и да правя, това никога не е било твоя работа...
По бузите на Маруся се стичаха сълзи. Още докато задаваше въпроса, знаеше, че е глупав, но нищо друго не й идваше на ум. Беше си затваряла очите прекалено дълго.
- Сигурна ли си, че искаш да се разведеш със Стоян и да направиш аборт?
Лола невярващо поклати глава. Всичко беше толкова нелепо! Но слава богу, скоро щеше да приключи. Правеха се последни опити, макар и с любов, да бъде задържана в затвора.