Изведнъж прегърнала Стефан така силно, както никога досега не го била прегръщала. Рязко го пуснала и заговорила бързо, мислела трескаво.
- Нали разбираш, че не искам да те плаша, а да знаеш точно каква е ситуацията. Единственото, което притежаваме в момента и което никой не може да ни отнеме, е интелигентността ни. Те това го нямат. Те са прости хора без хигиенни навици, мисленето им е елементарно, еднопланово, свикнало на крайна бедност, светът ни за тях е омразен, защото никога не са могли да имат достъп до него, те са слугите ни, но много по-лошо, защото са дошли тук не за да работят, а за да вземат наготово, да заграбят труда на по-умните, по-интелигентните, по-образованите. И няма да се спрат пред нищо, това вече го знаем, това вече е напълно ясно... Баща ти е мъртъв. Единствено Бог е с нас. Това не го забравяй. Той е с нас, не с тях, защото те не вярват в него и някой ден това ще им коства всичко. Дано да го доживея, но ти със сигурност ще видиш възмездието. Така че, Стефчо, момчето ми, ти и аз сме армия от двама, ще вървим след Бог, срещу армия от безбожници. Битката ще е много тежка, надявам се да не ни коства живота, и трябва да оцелеем. Разбираш ли?
Стефан поел силата на майка си, стиснал перфектната си челюст, наследена от нея, измъкнал златното кръстче, висящо на врата му, целунал го, дал го и на майка си да го целуне. Очите му се заковали в нейните с поглед на мъж.
- Разбирам. Какво ще правим сега?
- Сега ще извадим два куфара, повече няма да ни разрешат да вземем, и ще решим кои дрехи и вещи ще са ни най-необходими и най-полезни. Веднага. Искам да сме готови, когато почукат на вратата ни.
Колебанието дали да вземе пистолета на свекър си, стария Йордан Карамихов, македонския комита, не траяло дълго. Въпреки риска го сложила на дъното на единия от куфарите. Била напълно спокойна. Щяло да стане каквото било писано.
Почукването дошло по средата на нощта. Хората с каскети били изненадани да видят майка и син облечени и обути, тя с изрядна прическа, лек грим и скромна, но елегантна черна рокля, черно палто, обувки, чанта и шапка с вдигната воалетка, а Стефан в черен костюм, бяла риза, палто и също с шапка, която му била голяма, но с която никога повече не се разделил - филцовата шапка на баща му, направена в „Кристис“ в Лондон, шапкари от 1773 година. До тях стояли два куфара. Единият от двамата комунисти бил красив мъж, висок, със студени сини очи, пепеляворуса коса, почти приличал на немец. Той бил шефът. Погледнал куфарите с присвити очи, с лош блясък в тях.
- Подготвени, а?
- Куфарите са отключени - безизразно отговорила Анастасия.
Другият понечил да ги отвори, за да ги прегледа, но шефът му го спрял. Усмихнал се иронично и се навел, взимайки ръката на Анастасия, за да я целуне, но тя я измъкнала.
- За мен е удоволствие да съм в компанията на такава хубава жена, исках да се представя по вашите правила. Нали се целува ръка?
Не получил отговор.
- Орлин Колев, приятно ми е.
Анастасия дори не кимнала. Той продължил да говори, докато оглеждал великолепния кристален полилей във величественото антре, облицовано с италиански мрамор.
- Госпожата не дава сега ръката си, но сама жена от вашия сой трудно ще се оправи в новата действителност без мъжка подкрепа. Помислете върху това, умна сте.
Погледнал я така нагло в очите, че Анастасия не издържала и за момент загубила контрол над себе си.
- Не ви ли е срам да предлагате „подкрепа“, след като убихте съпруга ми?
Вбесен от отговора й, другият рязко се изплюл почти пред краката на Анастасия, а Орлин Колев мигновено му ударил шамар.
- Изчисти го веднага, простако!
Онзи побеснял.
- Да го изчисти тая кучка.
Колев го хванал за гърлото и го залепил за стената.
- Ако искаш да не те изядат свинете, веднага изчисти. И взимай куфарите на госпожата.
Стефан гледал уплашено, а майка му стиснала ръката му до болка да не реагира. Колев пуснал подчинения си, онзи се навел, кашляйки задавено, и изтрил плюнката с ръкава си.
- Госпожа Карамихова е много по-интересна от всичко, което може да бъде намерено в куфарите й... - замечтано и същевременно заплашително казал Колев.
Огледал я от всички страни, тя го гледала в очите, без да трепне.
- Хубава жена сте. Животът ви няма да е лек. Но това вече ви го казах.
Анастасия продължавала да мълчи.
- И сте твърда. Браво. Мъжът ви не беше толкова твърд, явно вие наистина вярвате в Бог за разлика от него.
За секунда Анастасия прехапала устни, но се овладяла мигновено и не обелила дума.