9.
Стефан беше копие на Питър 0’Тул или поне така изглеждаше на Маруся. Бяха се запознали на някакъв „терен“. Всички били заети да разглеждат новия ролков магнетофон „Грундиг“ на домакина, от който се носела песента на Рой Орбисън „Dream baby“, докато Маруся седяла напълно незаинтересована, преметнала перфектните си крака един върху друг, и разглеждала списание „Лада“. Най-нахално Стефан се настанил на облегалката на фотьойла, кръстосвайки не по-малко дългите си крака. Маруся го погледнала озадачено, инстинктивно се отдръпнала от агресивния мъжки жест, след което той целунал ръката й, преди тя да успее да я измъкне.
- Приятно ми е, Стефан Карамихов.
- Маруся Докова.
- Маруся? - разсмял се Стефан. - Нали знаете, че такова име не съществува, то е производно на Мария... Да си кръстиш детето така, е страшна подлизурщина към Съветския съюз. Няма да питам от какво семейство сте.
- И да питате, това не е ваша работа. Щом така се казвам, значи името съществува. Гледайте си работата! - Маруся се троснала и забила демонстративно глава в списанието.
- Ама аз ще ви наричам Мери, нали може? Звучи в пъти по-добре. И не се заблуждавайте, този боклук няма нищо общо с модно списание. В истинските модни списания няма кройки, нито пък жените сами си шият дрехите. Сигурно сте чували за Кристиан Диор, тук няма да намерите кройки на негови модели.
Измъкнал списанието от ръцете й, разлиствайки го презрително, а Маруся не можела да повярва на нахалството му.
- Я си ми го дайте!
Опитала се да го измъкне от ръцете му, но той не й позволил.
- Скапана хартия... отвратителен печат, който може да направи най-хубавата манекенка грозна... Става за тоалетна хартия в селски кенеф.
Маруся побесняла и го издърпала от ръцете на нахалния красавец.
- Прекалихте вече! Внимавайте какво говорите! - заплашително го погледнала и се изчервила.
Забелязал руменината й, Стефан се разсмял нагло според нея.
- Разбира се, че трябва да внимавам какво говоря пред красива жена на име Маруся... но аз съм такъв, невнимателен, само красотата ме... респектира... Простете ми, Мери!
И отместил кичур от лицето й с невероятно естествен жест, от който, за неин ужас, й станало приятно.
- Бъдете какъвто щете, това не ме засяга, а списанието е чудесно и не знам какво имате предвид под истински модни списания. „Лада“ си е напълно истинско. А и много бъркате с шиенето. Роклята, с която съм облечена, съм си я ушила сама. Списанието не било истинско, името ми не било истинско, ама изобщо кой сте вие да ми говорите така?!
Това за шиенето и роклята било казано с голяма гордост. Развеселен от реакцията й, Стефан посегнал към ръката й отново и тя отново не я отдръпнала за своя изненада. Когато се навел да я целуне, ясносиният му поглед срещнал лъскавите й черни очи и оттам нататък всичко било история.
Този поглед пронизал красивата Маруся по такъв начин, че всички възражения на Цеко и Ганка Докови срещу произхода на бъдещия им зет били напълно безсмислени. Стефан от своя страна бил достатъчно интелигентен, за да не настоява за нищо, а просто да наблюдава първо тайно, а после с явно забавление гърчовете на бъдещите си роднини.
Влюбил се в Маруся мигновено. Тя току-що се била върнала от Москва, където завършила Международна търговия във ВАВТ, била единственото момиче от България, допуснато до подобно обучение. От нея струял непримирим оптимизъм, толкова усмихнат, енергичен и убеден в бъдещето на зрелия социализъм, че съчетан с красотата й, Стефан бил напълно обезоръжен срещу фундаменталните разлики между двамата. Играел си с лъскавата й черна коса, прокарвал пръсти по красиво очертаните й плътни устни, целувал мургавото й „като на куманка тяло“, и мъркал в ухото на „моя малък лозунг“.
Сексът бил по-силен от всяка идеология. Или поне така било в началото.
10.
Маруся не била срещала такъв мъж. Миришел на толкова хубаво. Бил чист, несрещано, искрящо чист. Всичко по него светело. Бил й малко чужд в началото, почти като чужденец. Около него имало някаква необичайна, невидима преграда, която я съблазнявала повече от всичко - разбирала, че я обича, вярвала на чувствата му към нея и не можела да формулира какво го правело така различен от другите мъже. Можел да бъде скандинавец, можел да играе и принц, но не във филм по руска приказка. Приказката на любимия й Стефан й била непозната, майка й и баща й никога не й я били разказвали. Умеел да говори и да мълчи същевременно, мисълта му я възбуждала - бърза, иронична, болезнено саркастична понякога, и същевременно в него имало нещо страшно честно и прямо. Не можела да прецени дали бил добър човек, но честен бил със сигурност. И смел. Непрекъснато се надсмивал и критикувал, не мълчал, дори прекалявал с критиките, държал се опасно. Маруся била научена да внимава какво говори и какво мисли. Един ден осъзнала, че всъщност това, което я плашело най-много в него, без реално да я застрашава с нищо, а напротив, било перфектното му възпитание на джентълмен като от любимия й роман „Нежна е нощта“ на Скот Фицджералд. Той бил като Дик Дайвър, а тя била крехката на пръв поглед Никол. Тя обаче изобщо не била крехка и никога нямало да бъде, защото детството й минало на село, където тичала боса привечер да посрещне баба си, която водела козичките от паша, ядяла домати от градината, майка й я научила да бъде винаги скромна и изрядна във всичко, а не като тънещите в излишък и мързел софиянци. Нейният Дик не бил нито мързелив, нито тънел в разкош, просто се държал като богат. Когато срещнала майка му Анастасия, разбрала защо бил такъв. Всичко това й харесвало, но и я плашело малко. Били много различни. А тя била така влюбена в него!