Завел я на вечеря в „Руския клуб“, там Маруся за пръв път видяла прочутата картина на Репин „Запорожките казаци пишат писмо на турския султан“. Картината била закачена над най-централната маса в заведението, на която седели група мъже със закачени на столовете сака и навити ръкави на грозни бели ризи от груб памук, разпуснали възли на тъмночервени, черни, сиви вратовръзки. Не като тази на Стефан - неговата била тънка, тъмнокафява, на едва забележими винени малки ромбове. Били потни, със залепнали по челата коси, и пиели „Столичная“, мезейки с каквото народната власт била дала.
Масата, запазена за Стефан Карамихов, била съседната и всички мъже млъкнали, докато Маруся минавала покрай тях. Били зачервени, с дебели вежди и тежки погледи, дори не се престрували, че не я гледат, а един въздъхнал шумно и ударил чаша в масата.
- Еееех, наздраве, другари!
Всички вдигнали чаши, готови за поредния тост. Мъжът се изправил, поклащайки се.
- Да пием за най-бързото настъпване на истинското комунистическо общество, в което наистина няма да има собственост!
Групата избухнала в смях, погледнала нахално към настаняващите се на масата си Стефан и Маруся, и ударила гръмко чаши в масата.
- Господа офицери, с залпом!
И шестимата мъже излели водките в гърлата си в пълен синхрон. Двамата сервитьори, които дебнели всеки жест на високопоставените другари, се втурнали да налеят чашите им, преметнали бяла кърпа през ръката, наведени почти в поклон.
Стефан изобщо не поглеждал към тях, все едно че не съществували. Гледал Маруся в очите, а там нямало нищо друго, освен възхищение към мястото, на което я бил завел. Съседната маса не я безпокояла ни най-малко.
„Свикнала е на такова поведение, комунистите са такива простаци...“, с горчивина си помислил той и й се усмихнал.
- Защо си тъжен?
- Не съм, напротив, щастлив съм... с теб.
Протегнал ръка към нейната. Ръцете й също били красиви, с дълги, леко истерични пръсти, и нежен розов лак на ноктите. Тя се усмихвала срамежливо по неин си начин, само с крайчеца на дясната си страна, което побърквало мъжете, защото го мислели за признак за опитност. Женска сила. Власт. А то било неудобство. Маруся била много срамежлива, следвоенно дете, отгледано в режим на пълно отстраняване от телесното.
Комунистите негласно отричали секса, въпреки оказалите се неприложими тези на Маркс, според които всички трябвало да живеят като комуна. Маруся била наясно с теорията, но практиката била нещо друго. Никой не й бил казал как да се пази, майка й само й повтаряла да не се отпуска пред мъжете. Никога. И изведнъж се разплаквала.
Ганка повтаряла едно и също на Маруся, откакто тя се помнела: „Не се отпускай пред мъжете! Никога!“ И реввала. С времето ревът станал по-слаб, само очите се насълзявали, докато и сълзите не изчезнали. Само сухите очи на Ганка, които не познавали любовта, гледали момичето със страх от това, какво го чака, и в крайна сметка я научили, че любовта е нещо страшно и лошо. Но мъжът срещу нея казвал друго, нещо драстично различно и изключително привлекателно. Любовта била красива, елегантна, умна, интелигентна и Маруся просто искала той да я прегърне веднага, в тази секунда. И той протегнал умната си ръка и хванал нейната с любов. По тялото й преминал ток, едва се овладяла Стефан да не забележи, че дори тръпки я побили. Впила черни зеници в безоблачно сините очи на Стефан, потънала в неговия привлекателен свят.