След като се приберял от поредното посещение, прекарвал тайни дълги мигове в разглеждане на конфискуваните семейни албуми на семейство Карамихови, които не изхвърлил, а прибрал в квартирата си.
На една снимка Анастасия Карамихова била във файтон, цялата в бяло, с фантастична бяла шапка на главата. На друга била на жур с няколко други дами, седнала елегантно на крайчеца на дивана, в едната ръка чинийка, в другата чашката с чай, поднесена към устата, огромните й сини очи вперени във фотоапарата. На трета снимка била на бал в Двореца във великолепна черна рокля от дантела, нежните й рамене разголени, талията прибрана в корсет, деколтето дълбоко, почти показващо началото на съвършените й гърди. Винаги изправена, винаги вгледана в обектива с този умен, сдържан, дълбоко интелигентен поглед, който го хипнотизирал.
Любимата му снимка била семейната. Анастасия седяла в кресло до съпруга си, а малкият Стефан бил изправен между двамата. Била облечена в дълга рокля с шлейф, който се извивал край стола, наподобяващ трон. Затворена с дантелена яка, обвивала врата й, ръкави буфан, без шапка, с разкошна прическа в бухнал кок. На тази снимка очите й се виждали най-добре. Огромни, дълбоки очи, в които другарят Колев потънал и се унасял, забравяйки грозотата на това, което го заобикаляло. Той разбрал, че е грозно, благодарение на тези снимки, преди това не знаел, струвало му се съвсем както трябва. Но чувството за тази конкретна красота било несподелимо, то можело да му коства всичко.
Това била жената, която желаел да има, да притежава, да бъде негова, но бил достатъчно умен, за да знае, че няма по-невъзможна мечта от тази. Един ден взел ножица и навсякъде изрязал съпруга на Анастасия. Подредил обезобразените снимки в отделен албум - албум, в който била само тя, само негова, и били само двамата, когато го разглеждал.
Най-голямото му удоволствие обаче било едно писмо. Писмото било до Стоян Карамихов, писано, докато учел в Германия. Било кратко, но казвало всичко. Всичко, което Орлин Колев нямало никога да чуе.
Мили Стояне,
Дните в малка, провинциална София текат бавно без нашите обичайни разходки. Запълвам ги с четене на най-новите френски автори на сантиментални романи, които ми доставят удоволствие, но си мисля, има ли любов, която да издържа всичко? Любов през времето, разстоянията и изпитанията. Аз вярвам в такава любов, а ти, Стояне, вярваш ли?
Писмата ти са най-голямата ми радост, описанията ти на Берлин ме карат да мечтая за един друг, по-голям свят, пълен с нови научни изобретения, голяма литература, великолепна музика, разкошни оперни зали, красота, която тук ние нямаме. Обичам България, но мечтая тя да стане част от света. Сега сме само малка европейска провинция. Връщай се скоро, за да ми дадеш малко от великолепието на големия свят. И да бъдем заедно!
Твоя
Анастасия
За да не се разкъса от честото четене, Орлин Колев сложил писмото на последната страница на албума. Задраскал името на Стоян и си представял, че това писмо е писано до него. Затварял очи, облягал се назад на скърцащия стол и се опитвал да забрави олющените дъски на пода, изкривените черчевета на прозорците, мижавата светлина на електрическата крушка, желязната рамка на леглото, грубото сиво одеяло, общата баня и тоалетна, цялата мизерия на това, което го заобикаляло. В тези моменти за секунди през главата му се прокрадвала еретичната мисъл, че мечтите на Анастасия Карамихова за България може би не били толкова лоши, колкото съветските другари твърдели. Защо имането да е враг на народа? Какво лошо има в това, да имаш повече от другите, ако си го изкарал с акъл и труд?
Орлин Колев на секундата рязко отварял очи и отивал да наплиска лицето си със студена вода. Добре, че никой не можел да чете мислите му. И никога, категорично никога нямало да посегне на Анастасия. Не го било страх от нея, а от себе си. Тази страхотна жена щяла да го зарази с вируса на буржоазното мислене, а това означавало предателство. Предателството се наказвало със смърт. Колев мечтаел да стане голям човек в България, но пък и искал да види света. Трябвало така да го направи, че да му бъде разрешено да пътува. Как щяло да стане, не знаел, но трябвало да внимава никога да не издаде другите си мечти, тези, които никога нямало да се реализират. Другарите му имали пълно доверие, в Балкана доказал непоколебимата си посветеност на идеите на Ленин, Маркс и Енгелс, а сега вече познавал и буржоазното мислене - точно то щяло да му помогне да се издигне по-бързо. Това било другата причина да посещава Анастасия Карамихова в Радомир. Винаги имало какво да научи от нея. Информацията била идеалният претекст пред него самия за тайната му, безнадеждна любов.