„Ще ми се подчиниш, кучко, дори и да не ме искаш...“ - казвала яростта в сините му очи, втренчени в нейните. А Анастасия не се борела. Само го гледала отдолу с непроницаемия си поглед, опитвайки се сама да свали блузата си.
- Пусни ме да се съблека - казала почти заповеднически, като го гледала в упор.
Той задъхано се изправил от леглото, оставяйки я да се съблече съвсем спокойно пред очите му. Тялото й било идеално, по-красиво, отколкото очаквал. Със задоволство помислил, че това тяло не е било любено вече шест години и че последният мъж, който го е докосвал, бил мъртъв. Знаел това от доносите на съседите й. Друг мъж освен него не бил прекрачвал прага на дома й.
Орлин Колев нетърпеливо я дръпнал отново в леглото и забил език в устата й. Езикът й посрещнал неговия почти с желание, или на него така за миг му се сторило, но очите й продължавали да бъдат отворени и немигащи. Гледали го с неотговарящо на ситуацията безразличие. Колев затворил очи в опит да избяга от погледа й и точно когато членът му бил готов да влезе в нея, нещо се случило и той омекнал. Поел си дълбоко дъх, не можел да повярва, че това му се случвало. С нея. На крачка от сбъднатата мечта.
Започнал отново да мачка яростно гърдите й, забивайки език в гърлото й, търкал тялото си в нейното, бил все по-задъхан и по-задъхан, но членът му останал все така мек. Тялото му го принуждавало да види това, което не искал да разбере с ума си. Анастасия била жената на мечтите му, която никога нямало да има, защото Партията не разрешавала. Тази забрана била по-силна от нагона. Подсъзнателно му било невъзможно да я наруши.
- Отпусни се... - прошепнала Анастасия, осъзнавайки опасността от случващото се.
Орлин Колев я погледнал й се срутил в бездънните й сини очи.
Изведнъж го обзела страшна ярост. Тя била виновна за всичко. Станал рязко от леглото и й ударил брутален шамар. Главата й се отметнала от удара и Анастасия останала така - гола и неподвижна, с червен отпечатък на лицето от ръката му, с лице към стената. Стиснала челюсти, събрала цялото самообладание, на което била способна, и все пак една сълза се спуснала по бузата й. Орлин Колев не я видял, защото се обличал трескаво, виждал само провала си. Бил бесен.
- Мръсница... Един мъж не можеш да задоволиш... за нищо не ставаш...
И излязъл от къщата, затръшвайки вратата с трясък. Не бил на себе си. Такова нещо никога не му се било случвало и със сигурност била виновна тя. Анастасия лежала вцепенена на леглото, с поглед все така втренчен в стената. Всички надежди синът й да учи висше образование били пропаднали. Може би и нещо страшно я чакало.
Полежала на леглото още известно време, бавно прокарала ръка по тялото си и станала. Трябвало да продължи нататък, да се мобилизира, да не позволява безнадеждността да се настани в нея като неканен, но нахален гост. Огледала стаята, грабнала бельото си и го изпрала. Понечила да го простре на двора, но се върнала от вратата и го сложила да съхне на столовете. Съседите следели всичко, ако я видели да простира бельо късно вечер, кой знае какво щели да си помислят. Прибрала масата, внимателно завила останалото от вечерята с „Работническо дело“, което Колев забравил при внезапното си напускане, и го изнесла навън на студено. Дълго и маниакално мила лицето си, гледайки се в малкото огледало с олющена амалгама, след което го намазала със собственоръчно направен от нея крем. Измъкнала куфар изпод леглото и изровила кандило, свещ и икона. Уверила се, че пердетата са дръпнати добре, закачила кандилото на пирон на стената, запалила го, сложила отдолу стол, а на стола иконата и запалила свещта пред нея. За трети път се уверила, че пердетата били добре дръпнати, коленичила, скръстила ръце, затворила очи и по бузата й потекла сълза, после втора.
Зашепнала толкова тихо, че едва чувала себе си. Правела дълги паузи.
- Моля те, Господи, прости ми, че легнах с мъж без любов, за Стефан го направих, прости ми, грешна съм! Прости ми, че оставих гордостта ми да ме води, бях студена и безчовечна и така попречих на детето си... Как на себе си да простя, Господи, че навредих на Стефчо... Направи чудо, нека този мъж да не ме мрази, да знае, че съм му благодарна, че не ни уби... Но не мога да го обичам, а той това иска... Аз имам мъж, и ти, Господи, го пазиш в сърцето ми жив. Благодаря ти за всичко, което ми изпращаш, благодаря, Богородице, че ни пазиш...
Успокоена, Анастасия се прекръстила, изправила се, взела иконата, угасила свещта и легнала да спи, притискайки иконата към гърдите си. Сънувала ярък сън. Била в каретата на свекър си, облечена във великолепна бяла рокля. Черни арабски коне препускали с всичка сила, а тя стискала в ръцете си шишенце, пълно с кръв. Тази кръв щяла да спаси живота на сина й, който бил в ръцете на зла вещица, окован в подземието на замъка й. Магически се озовала в подземието и успяла да поръси чудовището с кръвта. Оковите на Стефчо паднали. Майка и син се прегърнали щастливи, че са победили злото.