- Мамо, ти си невероятна.
- Благодаря, Стефчо... Ти също. Татко ти вижда от горе и е щастлив.
Сервитьорът разлял студено бяло вино в чашите им и се чукнали.
- За нас - казал той.
Анастасия го погледнала усмихнато в очите.
- За нас.
Отпили. Тя виждала, че синът й търси думите, с които да започне.
- Ти знаеш... вече знаеш, че съм влюбен, нали?
Анастасия помълчала няколко секунди, станала, целунала го по челото и седнала обратно на стола си. Усмивката не слизала от лицето й. Хората от съседната маса ги изгледали, едва прикривайки любопитството си, примесено с обичайната неприязън - от какво пък тези ще са толкова щастливи.
- Знам, разбира се, и това е прекрасно! Откога чакам този ден! Хайде, разкажи ми сега... сигурно е прекрасно момиче...
Стефан отпил яка глътка, преди да започне да говори.
- Наистина е прекрасна! Красива, умна, образована... Искам да те запозная с Маруся!
Анастасия не трепнала, въпреки че усетила напрежението при произнасянето на името й.
- Маруся?
- Да... Баща й е партизанин - стрелнал я с поглед. -Нали не съдим децата по родителите им?
Пресегнала се и хванала ръката му нежно.
- Разбира се, че не съдим, никога не бих те подвела. Разкажи ми за нея... Какъв цвят са очите й, косата й, какви книги харесва...
Стефан заразказвал и от този разказ Анастасия разбрала, че Маруся била бъдещата й снаха. И че трябвало да я приеме такава, каквато е - дъщеря на враг, чието семейство щяло да я мрази. Но какво ново? Била свикнала с обратите, омразата, неразбирането, несправедливостта. И все пак, защо това трябвало да влиза в дома й? Знаела, че отговорът щял сам да дойде, Бог неминуемо щял да го изпрати, нейното задължение било да не показва неуважение и неодобрение към избора на сина си, както и към човешкото същество, което го обичало. Всичко щяло да се подреди някак.
Анастасия ги поканила на чай. Маруся дошла облечена в тъмносиня рокля с червен колан, държала се безупречно, като следяла и копирала всичко, което Стефан правел. Било ясно, че маниерите й били малко по-различни, но се стараела. Бързият й ум и чувство за хумор се харесали на Анастасия, единственото, което я притеснявало, била една особена, прикрита тревога в погледа на момичето. Била шеметно красива, внуците щели да бъдат прекрасни, момчето щяло да прилича на нея, със смолисточерни очи и гъста, права коса, а момичето щяло да е на Стефан - ангел с дълги, руси къдрици и сини очи като Рилските езера. На младите щяло да им бъде много трудно с родителите й, на нея също, но нямало друг избор. Синът й отлично знаел как да се пази, а децата му щели да имат съвършено различна и много по-лека съдба от неговата. Нямало как, нито защо Анастасия да застава срещу любовта.
След чая казала на Стефан, че в събота щяла да отиде на гости на леля си в Пловдив и щяла да се върне в понеделник. Само да полеел цветята в неделя. Стефан разбрал за пореден път, че имал най-добрата майка на света.
Купил зюмбюли, било пролет и единствената стая на майка и син била потънала в упойващо сладкия им аромат. На малката масичка в средата на стаята, покрита с виненочервена покривка от дебела, вече износена коприна, върху която имало дантелена, по-малка покривка, сложил бутилка „Винено бренди“ - първият коняк родно производство, и две чашки със златни орнаменти и ниски столчета. В кристална купа сложил шоколадови бонбони „Пияна вишна“, произведени във фабрика „Малчика“, която се казвала „Щастие“, преди да бъде национализирана. Стефан измил изцапаните си от постоянното чертаене ръце с лавандуловия сапун, направен от майка му - сега щели да миришат чудесно. Анастасия усъвършенствала таланта си да прави кремове и сапун. Използвала билки, които купувала от жена на пазара, на която поръчвала точно каквото й трябвало. Ароматите, които създавала, я връщали в миналото, когато не била постоянно обградена от миризмата на запръжка, с която готвели съквартирантите й.
Маруся обожавала начина, по който миришел нейният любим. Заравяла лице във врата му и го душела, опиянена от аромата на гладката му кожа, дискретно ухаеща на лавандула. Когато влезли в стаята, Стефан не й дал възможност да седне, направо я дръпнал на коленете си и я целунал така, че тя просто полудяла от възбуда. Яхнала го, вдигнала роклята си над коленете и впила устни в неговите, докато той галел гърдите й. Веднага станал така твърд, че го заболяло, вдигнал я от себе си и я пуснал на земята, все едно че била кукла, грабнал я за ръка и я повел към леглото. Обърнал я с гръб към себе си, разкопчал копчетата на роклята й и я измъкнал през главата й. Обърнал я към себе си, косата й се разрошила, бельото й било от лош памук, евтино бельо, което се продавало навсякъде, друго нямало, но за сметка на това гърдите й били изключителни, както и всичко под грозното бельо. Тя разкопчала копчетата на ризата му и му помогнала да я съблече, той я прекъснал с целувка, после тя разкопчала копчетата на панталона му, той го събул, измъкнал се от нея, махнал завивката на леглото и се пъхнал, повличайки я след себе си, в хладните, колосани от майка му специално за случая, чаршафи. Притиснали се един към друг като хора, които никога няма да се разделят. Били готови за любовта си. Той сложил ръка на корема й и я подържал така. После разкопчал сутиена й, свалил бельото й, махнал и своето и това, което изпитали един към друг в този момент, щяло да създаде малката Лилия или Лола, както тя сама се наричала.