Любовта им била изгаряща и възбуждаща, ръката на Маруся държала твърдия му силен член, а неговата била в живота, който се намирал между краката й. Целувките му били бавни, дълги, и той влязъл в нея, без да чувства никаква съпротива, тя го чакала, току-що разбрала какво е мъж. По-нататък щяла да сравнява всеки свой любовник с него.
Не можела да контролира звуците на наслада и Стефан сложил пръст на устните й, сочейки стената.
- Слушат!
Маруся го погледнала стреснато.
- Откъде знаеш?
- Знам... не мисли за това сега, само по-тихичко...
Не заспали до сутринта. Той се събудил преди нея и направил кафе от леблебия, друго нямало по магазините. Тя го извикала обратно в леглото и така се любили до обяд. Родителите й щели да я убият, никога не била правила такова нещо, въпреки че била на цели 22 години. Баща й щял да я пребие. Маруся се разплакала от страх, когато тръгнали към тях. Стефан я успокоил, че щял да се представи на родителите й и да ги убеди в почтеността си към дъщеря им. Тя била неговата годеница. Маруся се хвърлила на врата му, след което съвсем се ужасила. Не била казала на баща си нищо за произхода му, само майка й знаела, а тя щяла да му каже сигурно всичко. А и да не му кажела, той щял да разбере.
Това му била работата. Цеко Доков можел да научи всичко за всеки.
14.
Маруся знаела колко баща й ненавижда „тези“ хора, но вече не разбирала защо - Стефан и майка му били мили, свестни и възпитани. И били толкова образовани, знаели немски и английски, познавали световната литература, Стефан слушал класическа музика и дори и завел на опера. Какво лошо имало в това? Преди да се прибере, Маруся решила, че баща й щял да научи истината на порции. Първо, че има годеник, после, че е от „тези“ хора. Цеко Доков щял да се успокои, като разберял, че годеникът й е архитект, защото на „тези“ хора не им се разрешавало да следват, а архитект означавало „наше момче“.
Когато влязла вкъщи, Маруся мигновено отнесла два яки шамара, след което се намесила майка й. Признала, че е сгодена и че годеникът й е архитект, и както предположила, нещата постепенно се успокоили. Знаела слабостта на баща си към нея, изобщо имала таланта бързо да открива слабите места на хората. Това щяло да й послужи и в бъдещата кариера.
Понякога се притеснявала от погледа на баща си, рядко се случвало, но той се втренчвал в нея не като баща. Нещо диво, тъмно и опасно светвало в очите му. Маруся срещала това диво, тъмно и опасно във всеки мъж, освен в Стефан, който излъчвал светлина и любов.
Тази любов й помогнала почти да забрави една вечер, в която родителите й имали гости, всички били ужасно пияни и най-добрият приятел на баща й я заклещил в коридора и сграбчил гърдите й. Майка й се появила навреме, видяла всичко и той веднага я пуснал, като изсумтял каква красива дъщеря имат. Но на следващия ден не казала нищо. Нито на дъщеря си, нито на мъжа си. Все едно, че нищо не се било случило. Маруся никога не забравила мълчанието на майка си и за пръв път разбрала пределно ясно, че майка й се страхувала от баща й и приятелите му. Погледът на баща й пък не пропускал гърдите на най-добрата й приятелка, а майка й винаги се правела, че не забелязва.
Стефан бил единственият мъж, който я карал да се чувства в безопасност като жена. Вярвала му с всяка частица от тялото си, бил изключителен кавалер. Винаги се срамувала заради майка си, която се навеждала да връзва обувките на баща й, докато Стефан целувал краката й, смучейки пръст по пръст като захарно петле. Подарявал й шоколад „Крава“, който често бил толкова твърд, че можело да си счупиш зъбите, но пък бил вкусен и млечен, носел й цветя, ходели да ядат кебапчета в любимото им квартално кръчме. Пускал й плочи с арии на Карузо, мечтаел да я заведе на море във Варна, имал плоча на „Бийтълс“, танцувал страхотно леткис, а когато танцували блус, тя се разтапяла в ръцете му. Можел да я заведе където пожелае с разказите си, на края на света, а неговият свят бил толкова по-голям и по-интересен от света на родителите й! Стефан бил бог за нея, тя мечтаела за Париж от книгите на Ремарк, за Лондон от книгите на Агата Кристи, за Америка от книгите на Керуак. Познавала само Москва прекрасно, проблем били Париж и Лондон. Двамата трябвало някак да отидат там, искала тя да заведе Стефан в Париж, да пият кафе в кафенето, където е писал Хемингуей, или да се напиват в бистрото, в което е пил Фицджералд. Но как това можело да се случи? Тези страни били вражески. И французи, и англичани, и американци мразели България и Съветския съюз, искали да ги унищожат. Не искали хората да са равни, а да има бедни. Това някак не било честно, големите писатели ги описвали като страхотни места. Може би баща й би могъл да уреди такова пътешествие, нищо не се знаело. Такива били мечтите на Маруся.