2.
1977 г., София, Френската гимназия
Опитваше се да не мисли никога за това, макар да знаеше, че е невъзможно. Винаги щеше да си представя нещо, което не можеше, а и не искаше да си представи - нежната, кротка Софи, големите й топли черни очи, извинителния израз на лицето, който като че ли беше причина за това, което й се случи. Според някои световни автори, нежността винаги се наказва, но Лола не мислеше като Достоевски. Не разбираше защо София беше толкова добра и беззащитна и защо позволи да й се случи подобно нещо.
Дълги години не се беше сещала за тази история, по-скоро я избутваше дълбоко в подсъзнанието си, но тя беше там, за да остане завинаги безмълвна, счупена, съкрушена и по някакъв начин обвинителна. Беше част от биографията й, както и от биографията на съучениците й от Френската гимназия. Когато порасна, разбра, че историята на София е част от биографията на всяка жена на планетата дори и без да й се беше случвала лично; насилието над жени беше част от женската колективна памет. Иначе всичко си изглеждаше съвсем наред, дори беше приятно да си жена, но само ако не знаеш, че такива истории винаги ще има. Мъжкото животно срещу физически по-слабия пол.
Стенли, Стенли Бичето, набит, заплашително мускулест по природа пич с поглед, черен като бездна, се влюби в Лола още когато се запознаха в един двор с две пейки една срещу друга. Там се събираха да пушат след училище. Далече от Френската гимназия, в двора на сиропиталището до 127-о училище, където никога нямаше сираци, а само разглезени деца от центъра на София. Тя си имаше гадже, но това не спираше Бичето да я изгаря с очите си. Лола никога не разбра как се беше озовал в този двор, при положение че не живееше наоколо. Нямаше представа и в коя гимназия учеше. Със сигурност обаче той не беше като съучениците й. Имаше странна сексуална власт над всички, дори и над момчетата. Те му се подчиняваха като на негласно излъчен лидер. Въпреки че по някаква причина тъмните очи се смятаха за топли, неговите излъчваха безапелационен, студен контрол, на който, ако не се подчиниш, беше ясно, че можеше да те разкъса и разруши. Миришеше на скрито насилие. Лола внимаваше с Бичето и въпреки че той я привличаше сексуално, инстинктът й за самосъхранение все пак не й разреши да спи с него. Той просто беше животно, способно да чупи кости и психики.
Така и никога не разбра КОИ са били другите момичета на организирания от него купон и имало ли е изобщо други. Беше сутрин като всяка сутрин във Френската. Лола пак беше дошла обута с джинси, нарочно, разбира се, и се оглеждаше за директора, за да може да се скрие от него, когато другарят Кирилов изведнъж изскочи буквално под носа й, без тя да го е забелязала.
Очите на другаря Кирилов бяха другите тъмни, „топли“ очи, от които Лола изпитваше тих ужас. Те се втренчваха в нея хипнотично, когато Кирилов тръгнеше към Лола със самочувствието на мъж с власт, и тя започваше да отстъпва назад, докато гърбът й опреше до стената. Кирилов взимаше нежно кичур от косата й и започваше да го навива леко около пръста си, гледайки я усмихнато. Краката на Лола се разтреперваха. Той й правеше поредната забележка, че или е дошла с джинси, или под престилката й се подава тениска със западен надпис, или нещо друго, но Лола беше винаги виновна. А тя просто не желаеше да спазва правилата. Мразеше униформите, мразеше това, че трябва да учи физика, химия и математика, мразеше, че западната музика беше забранена, мразеше, че не може да носи косата си на конска опашка, а само на плитка, мразеше грозните костюми, в които бяха облечени учителите й. Реално не изпитваше омраза към учителите си, а по-скоро съчувствено отвращение. И нямаше случай, в който да е напълно „изрядна“, както се очакваше от една 15-годишна социалистическа ученичка. Така Лола живееше в постоянен страх от другаря Кирилов.
Тази конкретна декемврийска сутрин Лола отново се стресна ужасно от Кирилов, поздрави го гузно, но за нейна изненада той я подмина забързан, кимайки й разсеяно. Пред класната стая момчетата се бяха събрали в групичка, която моментално се разпръсна при появяването му. Съученичките на Лола бяха с опънати лица, не се чуваха обичайните крясъци и хилеж, явно нещо се беше случило.
- Какво става?! - попита Лола най-добрата си приятелка Ева-Мария.
Ева я изгледа с уплашен поглед и й направи знак да отидат настрани. Тогава Лола отбеляза, че момичетата всъщност изглеждаха уплашени. Страхът беше правило, не изключение, но този път беше различно. Нейната предимно мъжка групичка, на която тя беше негласен лидер, също изглеждаше нетипично тиха. В момента, в който я бяха видели да се приближава, Коко и Мони се бяха измъкнали, Тони дори не я беше погледнал, другите двама бяха от съседния клас и си бяха тръгнали, оставяйки я в недоумение по средата на коридора. Във въздуха витаеше някаква гадна тайна.