Маруся й заши страхотен шамар, от който Лола залитна назад, подхлъзна се на излъскания паркет на стаята и падна. Разрида се от безсилие, опитвайки се да се изправи. Майка й я гледаше студено отгоре. Ръката й се беше отпечатала на лицето на Лола.
- Мразя те! - изкрещя Лола и избяга.
Маруся седна на леглото на дъщеря си и стисна зъби, опитвайки се да убеди сама себе си, че когато хората се развеждат, такива неща се случват. Знаеше, че е виновна, но нямаше да си го признае. Никой нямаше полза от признанието й. То само щеше да доразруши всичко. Явно трябваше да се бори за дъщеря си, а досега не беше водила битка, която да не е спечелила.
Лола тръгна по улиците като луда, без да знае къде отива. Влезе в гастронома на „Славейков“ и си купи бутилка водка. Влезе в първия вход, отвори бутилката и пи на екс, докато не й излязоха сълзи в очите. Отиде на лекции мъртвопияна, оставиха я да спи в една празна репетиционна. По-късно се обади на едно момче, което отдавна си падаше по нея, отиде в апартамента му и без да му каже дума, го изчука. След което дълго плака, а той не знаеше какво да прави с нея. Виждаше я за втори път в живота си. Беше едновременно опасна и беззащитна и я харесваше, но нещо не беше наред. Каза й, че може да остане да спи у тях тази нощ, но утре сутрин рано трябва да ходи на лекции и може да я закара където пожелае. Лола беше съгласна на всичко само и само да не се прибира вкъщи.
На следващия ден никой от родителите й не беше изненадан, нито ядосан от случилото се. Маруся не показа с нищо, че е сърдита на дъщеря си. Само Анастасия гледаше тревожно внучката си. Нещо в любимото й дете се беше счупило, дано да беше поправимо.
He смееше да се обади, защото не искаше да дразни снаха си, само наблюдаваше разрухата в семейството с чувството за наближаваща още по-голяма беда.
51.
В дома на Стефан Карамихов настъпиха тягостни дни, изпълнени с горчиво мълчание и разминавания с наведена глава по мрачните коридори на апартамента. Цареше атмосфера на разпад. Лола не говореше на майка си, гледаше да не се прибира, присъстваше формално на лекции, умът й беше винаги другаде, в някакво безнадеждно пространство, в което не можеше да различи бъдещето си. Опитваше се да си представи живота си след година, след две, след три и не успяваше. Там нямаше нищо. Това нищо я плашеше, сърцето й беше свито, смалено, напълно самотно. Колегите й имаха амбиции да станат известни актьори, звезди и се бореха за мечтите си, а тя не знаеше защо прави това, което прави, какъв е смисълът му, когато всичко е лъжа. Не можеше да сподели мислите си с никой, защото, така или иначе, никой от колегите й не й беше приятел. За последен път се беше чувствала истински щастлива и спокойна в България, преди да заминат за Франция, когато родителите й се обичаха, когато беше все още дете и всичко й изглеждаше идеално, без да знае какво е политика на секса, нито какво изобщо е политика, без да подозира, че светът всъщност беше разделен на истина и лъжа и лъжата често беше по-силна от истината. Без да бъде предавана от приятелките си. Без да знае какво е да обичаш и да разбият сърцето ти. Това беше времето, преди да загрубее, плащайки висока цена за оцеляването си в един измамен свят, който съществуваше върху лъжата, че свободата е в равенството, а всъщност нямаше нито свобода, нито равенство, само подмолен страх. Навсякъде, от всичко, дори и от собствените мисли. Единствената й опора, единственото нещо, което й даваше чувство за сигурност, бяха родителите й, които се оказаха неспособни да запазят и себе си, и нея.
Нямаше никой и нищо друго, на което да разчита. Знаеше, че омразата към нея заради майка й беше по-голяма от всяка илюзия за приятелство. Да, имаше няколко приятелки, но пропастта беше от нейна страна. Дълбоко в себе си знаеше, че това не е обикновен развод, а разделение на два свята, светът на баща й - преследван, гонен, елегантен и с принципи, които й харесваха, но бяха неприложими в другия свят - този на майка й, който всъщност я беше наранил дълбоко веднага след връщането им от Франция. Светът, в който се криеха книги на забранени автори и в който не можеш да казваш това, което мислиш, защото щяха да те накажат или затворят. Свят, в който владетел беше страхът. Колко по-щастливи бяха тези, които никога не бяха виждали другия свят.
Калин, гаджето на Лола от бригадата, беше силно влюбен в нея, но тя беше способна да споделя само тялото си с него. Правеше го с животинска страст в пълен сихрон с неговата, използваше любовта му егоистично, без да може да даде нищо обратно. Той имаше неблагоразумието да бъде ревнив, нещо, което тя не можеше да понася, и досадата от постоянните и неоснователни сцени на ревност надделя и Лола го напусна. Следващата й връзка беше с известен, много по-възрастен от нея актьор, по който момичетата бяха луди. Той имаше огромни, прозрачносини очи, като очите на Станислав, беше умен, хубав и известен и за момента изглеждаше като всичко, което Лола би искала да има. Говореше се, че е женен за чужденка, която изглеждаше на Лола напълно имагинерна, защото никой никога не я беше виждал. Новата любов с възрастен мъж, който знаеше как да се държи и знаеше какво иска, помогна на Лола да не мисли за проблемите в дома. Баща й обаче като че ли искаше да бъде около нея повече от всякога, което й беше леко досадно, защото тя пък искаше да е с гаджето си. Тя сподели с него, че е влюбена във Васил Тенев, че той я обича, грижи се за нея и е щастлива. Всички навсякъде го познаваха, за тях винаги имаше свободна маса в ресторантите и никога не настаняваха непознати хора на масата им. Стефан го беше гледал в няколко филма, но я предупреди, че актьорите са изключително суетни и егоцентрични. Той е възрастен мъж, трябваше да внимава. От друга страна, дъщеря му изглеждаше щастлива за пръв път.