Преди да се разделят пред входа й, Бичето я погледна в очите с изгарящия си поглед.
- Страхотна пичка си... винаги съм те харесвал, но внимавай... Не е хубаво такова красиво момиче като теб да ходи само по купони...
Наведе лице над нейното и я целуна по бузата. Устните му се задържаха достатъчно върху нея, за да почувства горещина и натиск, после се отдръпнаха. Лола наведе глава, не каза нищо, опита се да си тръгне, но той я хвана за китката и тя изтръпна. Обърна я към себе си, дръпна я рязко и задъхано заби език в устата й, долепяйки тяло до нейното. Беше силно възбуден. Голям, твърд и силен. Инстинктът й за самосъхранение й каза да не се съпротивлява.
- Някой ден ще те чукам, обещавам ти - прошепна той в ухото й.
Усети топлина между краката си, но той в никакъв случай не трябваше да разбира, защото тогава нямаше да има измъкване. Овладя се мигновено, хватката се разхлаби, тя разбра, че опасността е преминала, и той я пусна. Лола отново наведе очи, за да не се срещат погледите им, каза тихо: „Лека нощ“ и се измъкна максимално непредизвикателно.
Мина достатъчно време, за да разбере, че нищо няма да последва, въздъхна облекчено и тогава разбра, че краката й треперят. Беше й се разминало.
Пред мъжете, свикнали на „другарки“, единственият правилен ход беше подчинението, а страхът беше част от любовта.
Това беше последната й среща с Бичето.
4.
1967 г.
- Лили, Лили, ела да видя дали си потна! - винаги викаше баба й, когато бяха на разходка в „Розариума“ на „Парка на свободата“.
В парка имаше много големи железни паметници на войници, по които понякога Лола се опитваше да се покатери, докато баба й не я свалеше бързо, като не преставаше да се оглежда. После брутално завираше ръка в блузката й откъм гърба. Ако беше потна, вадеше от чантата си кърпа и я набутваше във врата й. Лола мразеше тази процедура с цялото си сърце.
- Ей сега ще дойде милиционерът и ще ни се скара! Казала съм ти да не се катериш по паметниците!
- Не съм Лили, аз съм Лола! - ядосано отговаряше Лола.
Пълното й име - Лилия - пък съвсем не й харесваше (звучеше като име на лелка) и сама си се кръсти Лола. Баща й се мръщеше всеки път, когато чуеше това име.
- Защо, Лилче? Толкова красиво име имаш - идва от лилия, най-красивото цвете на света!
Лола клатеше упорито глава, спомняйки си заплетените корени в езерото с лилиите под паметника с железните войници. Винаги спираха там да гледат за златни рибки, понякога, много рядко, виждаха по някоя, но лилиите хем й харесваха, бели и големи, хем, като станеше студено и минеше сезонът им, й беше неприятно да гледа плетеницата на стъблата в тъмната вода. Кой знае какво чудовище живееше на дъното.
- Лола. Тати, аз съм Лола! В езерото с лилиите водата е много черна и ме е страх!
И така Лили стана Лола. Един ден чу как дядо й Цеко съска на майка й:
- Да отучиш дъщеря си от това име! Лола... Какво е това курвенско име?!
- Татко, чуваш ли се какво говориш? Та това е дете, измисля си имена, какво курвенско име...
Лола нямаше идея какво значи „курвенско“, но не искаше да се казва Лили и край. Лола беше като тупкане на топка или като бълбукане със сламка в чаша с вода. Така щеше да се казва, и толкова. Дядо й беше малко страшен, особено когато смръщеше стърчащите си вежди като на злия магьосник Фон Ротбарт от „Лебедово езеро“, но пък майка й явно беше на нейна страна.
5.
Лола обичаше да разследва. Първия път, когато осъзна, че това й харесва, беше, докато ровеше в джоба на сакото на баща си, който я беше изпратил да донесе портфейла му. В кабинета му никога нямаше нищо интересно - килим, бюро, стол, гардероб, легло, обзавеждането беше аскетично-елегантно като самия него. Вкусът към лукса, дрехите, бижутата, пътешествията беше наследила от майка си. И все пак в стаята му беше интересно. Имаше някаква тайна.
Лола отиде зад бюрото и седна на стола на баща си, поклащайки доволно крачета, без да обърне внимание на дебелия, топъл слънчев лъч, който влизаше през френските прозорци. Полюля крачета още малко, скочи и се завъртя, за да бръкне в джоба на сакото на татко си.
- Нали ще се оправиш самичка? Бръкни във вътрешния джоб на сакото ми, на стола е.
Без изобщо да се замисли, тя обаче първо завря ръчичка в единия долен джоб - там нямаше нищо, после порови малко и в другия. И там нямаше нищо интересно, само някаква хартийка. Лола извади хартийката, беше сгъната на няколко пъти и беше със заоблени краища. Веднага разбра, че това беше салфетка.