Дойде денят на заминаването на Стефан за Германия. Маруся отиде на работа, без дори да му каже довиждане. Анастасия изглеждаше особено тревожна. Суетеше се из кухнята, поднесе любимия на Стефан кекс с маково семе. Лола никога не беше виждала ръцете на баба й да треперят и когато наливаше кафето му, както никога, Анастасия го разля на покривката. Изведнъж се разплака. Лола се напрегна, беше малко странно, но си обясни нервността на баба си с това, че Стефан за пръв път го пускаха да пътува на Запад сам, без Маруся, и знаеше какво означава това и за двамата. Куфарът на баща й чакаше в антрето, станаха да го изпратят, той прегърна силно Лола, докато майка му чакаше с чаша вода да полее пред него, за да му върви.
- Миличка, бъди силна и умна... татко винаги ще те обича каквото и да става, където и да се намира... Нали няма да забравиш?
Държеше я за раменете и я гледаше така настоятелно в очите, че и Лола се притесни.
- И аз те обичам до небето, но... защо толкова тържествено, все пак отиваш само за седмица.
Стефан се засмя и я целуна по челото.
- Аз да си кажа... Обещавам ти, че ни чакат само хубави неща! Сега трябва да тръгвам, че ще си изпусна самолета!
Анастасия лисна чашата с вода, той тръгна и тя стоя на вратата, заслушана в стъпките му, докато не чу как хлопва входната врата. Върна се в кухнята, двете с Лола се спогледаха, баба й изглеждаше ужасно тъжна. Лола я прегърна.
- Няма да ти е мъчно, бабо, докато се усетим, и седмицата ще е минала.
Така и стана. Седмицата мина необичайно бързо.
52.
Докато Стефан го нямаше, Маруся се опита да стопи леда между себе си и дъщеря си. Лола се принуди да отиде на вечеря с майка си в любимия й клуб на Народния театър. Вечният Антикаджиев се скъса да им прави комплименти, напълно заслужени, защото майка и дъщеря бяха рядко красиви по съвършено различен начин. Седнаха на кръглата маса на директора на Народния театър, която беше винаги запазена за важни гости и от която се виждаше целият ресторант. Лола беше вечеряла там няколко пъти с Васил, видя няколко колежки от последния курс, които вечеряха с известен режисьор, явно надявайки се на разпределение в новата му постановка. Не можеше да си представи, че някога ще спи с режисьор, за да получи роля, а изглежда, това беше нещо съвсем нормално в тези среди.
Маруся веднага си поръча голямо уиски и Лола последва примера й. Майка й явно беше щастлива, че двете са заедно, чувството за вина към Стефан беше изчезнало с неговото заминаване за Германия. Имаше нужда от време насаме с дъщеря си, за да се опита да я убеди да остане да живее при нея.
- Наздраве, миличко! Толкова ми е хубаво, че сме заедно!
Лола се усмихна леко презрително.
- Наздраве, мамо, и на мен ми е хубаво. Само дето не мога да понасям начина, по който всички ни гледат.
- Каква актриса ще ставаш, щом те смущават хорските погледи?
- Нищо не разбираш - измърмори Лола и отпи яка глътка от питието си - трябваше да се напие, за да издържи цяла вечер.
- Добре, само ти разбираш. Слушай сега. От министерството ми дават прекрасен, голям апартамент, сто и шейсет квадрата, точно до Парка на свободата. Блокът е току-що завършен, прекрасен, чисто нов, с хубав мокет.
- Мокетът е просташко нещо.
Маруся стисна зъби, през дъщеря й говореше Анастасия.
- Можем да го махнем, ако не ни харесва, отдолу има паркет.
- Махай каквото искаш, аз няма да живея с теб.