Лола погледна майка си студено право в очите. Маруся се пресегна и се опита да погали ръката й, но Лола я отдръпна.
- Миличко, знам колко ти е трудно, но позволи ми да те познавам. Апартаментът ми ще е толкова модерен, че повече никога няма да искаш да живееш в онази тъмна дупка.
Раменете на Лола се опънаха назад, изсмя се презрително.
- К’во, купуваш ли ме?
- Недей така... Мисля за твоето добро, как можеш да си помислиш такова нещо? Разбирам, че си гневна срещу мен, но, Лола, какво искаш от мен?! Да живея насила с баща ти ли?
- А ти какво искаш от мен, да живея насила с теб ли?!
- Не бъди жестока.
И в този момент влезе Орлин Колев с цялото си достолепие на натежал от годините и положението си мъж. Очите на актрисите засвяткаха лакомо, без да знаят, че този мъж не беше като другите. За него сексът вече нямаше значение след една много далечна нощ. Антикаджиев се хвърли да му се кланя, а Колев се запъти директно към тяхната маса.
- А, министърът... Тъкмо ще те запозная.
Лола настръхна от неприязън, виждайки как Колев целува майка й и как слага ръка свойски на кръста й.
- Орлине, това е дъщеря ми... Лили.
Той се усмихна с най-чаровната си усмивка и целуна ръка на Лола, която го гледаше с отровен поглед.
- Красива като майка си. Приятно ми е, много съм слушал за вас!
Лола само кимна, без да каже нищо, и майка й я изгледа свирепо.
- Нещо сме кисели днес.
Орлин Колев се разположи и задържа изучаващ поглед върху Лола. Едва се сдържа да не каже на глас: „Анастасия Карамихова“. Господи, каква прилика. Очите му станаха за секунди две бездни, Лола смръщи вежди, забелязвайки напрежението в погледа му. Какво искаше тоя?
Антикаджиев не спираше да дърдори, уискито на министъра дойде, той заграби с шепа колкото лед можеше да вземе, сложи го в чашата си и вдигна тост.
- Наздраве за срещата ни!
Лола обаче стана рязко от масата, погледна майка си лошо в очите и си взе чантата.
- Тази вечер пристига татко, отивам да го посрещна. Приятна вечер.
И без да дочака отговор, си тръгна. Излезе от Народния почти тичешком и застана да чака за такси на „Раковска“ и „Иван Вазов“. Преди да тръгне, баща й й беше дал часа и датата на връщане, нямаше търпение да го види.
Самолетът пристигна, всички колеги на Стефан излязоха, но баща й не се появи. Лола се уплаши. Нещо се беше случило. Доближи я мъж в черен шлифер и шапка.
- Вие ли сте дъщерята на Стефан Карамихов?
Сърцето й заби лудо от страх.
- Какво се е случило, той добре ли е?
Мъжът я изгледа студено.
- Баща ви напусна хотела вчера и повече не се върна.
- Ама как така?! Той ми даде часа и датата на полета.
- Утре сутрин в осем ще чакам вас и майка ви в Министерство на вътрешните работи, етаж трети, стая двайсет и пет.
Мъжът си тръгна. Краката на Лола се подкосиха. Баща й беше избягал.
53.
Следващите дни бяха ад. Маруся беше бясна. Министърът я беше предупредил, а тя, патката, си мислеше, че й говори срещу Стефан от ревност. Въпреки всичките й връзки и личното обаждане на Орлин Колев до министъра на вътрешните работи, Лола и Анастасия бяха викани два пъти на разпит, докато ченгетата се убедиха, че не са знаели нищо за намеренията на Стефан да не се върне в България. Лола се заключи в стаята си и не излезе две денонощия. Не можеше да спре да реве. Баща й я беше излъгал, беше я изоставил, затова така настояваше тя да не забравя, че никога няма да спре да я обича. Знаел е, че няма да се върне. В главата й беше пълна мъгла, животът й се срути като кула от карти. На третия ден излезе с дълбоки сенки под очите. Като видя баба си, пак се разплака. Анастасия я прегърна с най-силната прегръдка, на която беше способна.
- Миличко мое дете... Не бива да се тревожиш, баща ти ще намери начин да те вземе.
- Ти си знаела. Защо татко не ми каза? - тъжно прошепна Лола.
- Не, не знаех, повярвай ми, моля те! Подозирах, но баща ти не е искал да ни каже, за да не ни изложи на опасност. Моля те, изслушай ме... Трябва да ти кажа някои неща, докато майка ти не се е прибрала.
Лола се срути на стола, силите й напълно я напуснаха. Беше абсолютно сама, но нямаше да отиде да живее при майка си. Никога. Ако тя не беше напуснала баща й, той сега щеше да е тук. Анастасия я гледаше напрегнато, фините й ръце трепереха, внучката й беше всичко, което й беше останало от сина й, а тя мислеше, че може би никога повече няма да го види. Стегна се, детето не трябваше да усети страха й, то беше останало още по-само от нея. Пусна радиото високо и направи знак на Лола да говори тихо. Седна съвсем близо до нея, за да може да говори шепнешком.