Маруся и професорът се познаваха отдавна. Веднъж майка й беше намекнала, че той не изпитва добри чувства към нея, и я беше предупредила да не му дава поводи и да не поставя себе си и семейството в слаба позиция. Лола нямаше идея за какво говореше майка й, а и не й пукаше, докато не дойде денят, в който Станковски реши, че Лола трябва да направи етюд с колегата си Весо, режисиран от Деян Кънев, луничав, леко психопатичен варненец, който всичките й колежки превъзнасяха като гений. Лола не харесваше нито откъсите му, нито него, но явно професорът искаше Кънев да извади от нея неща, които тя не успяваше да извади сама актьорски. Събитията от личния й живот, за които нямаше право да говори, така я бяха отдалечили от ежедневието във ВИТИЗ, че не си даваше сметка, че и там не й беше позволено нито да стои отстрани, нито да гледа отгоре, т.е. намираше се в същия затвор, в който беше и във Френската гимназия.
Режисьорският етюд на Деян Кънев с Лола и колегата й Весо беше за двама души, които се разделят.
Тежка раздяла след тежка връзка. Тя беше облечена драматично в черна блуза и черна пола и двамата водеха последния си разговор, в който Лола му казваше, че не иска повече да са заедно. Играеха с импровизиран от тях текст, атмосферата бързо стана тежка, Лола беше категорична, че го напуска, и Весо побесня и посегна да я удари, но се спря. Отдолу обаче Деян Кънев извика: „Удари я! Не се спирай!“. За секунда Весо се сепна и се поколеба, защото, освен че беше актьор, беше и бивш боксьор и ударите му не бяха леки. Кънев обаче изкрещя отново: „Весо, чуваш ли какво ти казвам!“ Станковски също се включи: „Не спирай, удари я истински!“ И Весо нямаше как да не изпълни заповедите на професора и малкия гуру от Варна и й заби як удар. Последва втори, Лола изпадна в истерия, започна да реве и нещата излязоха извън контрол. Под режисурата на луничавия Деян, Весо я заразмята по дивана на сцената, симулирайки изнасилване. Обаче при третия удар Весо разби устата на Лола и в гърлото й потече топла, задавяща я кръв.
На сцената, под прожекторите и погледите на двайсетината си колеги, Лола се почувства като животно, което всеки момент ще бъде убито пред очите на всички. Не беше човек, а предмет, неодушевено същество, което заслужаваше да бъде бито с истински удари. Весо спря, истински изплашен от вида й, обаче последва крясък.
- Продължавайте, вие актьори ли сте?!
Лола не издържа и избяга от сцената. Сама в коридора, с кръв, стичаща се от носа й, хлипаща и объркана, не разбираше защо това й се случваше. Станковски излезе от репетиционната, хвана я за лакътя по обичайния си начин, леко я разтресе, опитвайки се да я погледне в очите, нелепо усмихнат с неизменната си ехидна усмивка.
- Защо така, мойто момиче? Защо плачеш? Добре ли си?
Защо плаче?! Току-що беше пребита на сцената! Изуми се от въпроса му - не си ли личеше по разбитата уста?! Лола напусна часа и се прибра вкъщи, посинена и покрусена от студенината и жестокостта на професора си. Маруся не можеше да повярва, че това се случваше с детето й, и забрани да се явява на изпит с този етюд, каквито и да бяха последствията. Беше й ясно, че Станковски унижаваше нея чрез детето й.
Лола вдигна температура от стрес и се разболя. Лежеше в леглото без капка енергия и не знаеше как ще продължи да учи във ВИТИЗ. На следващия ден Деян Кънев дойде у тях, за да я убеждава, че една истинска актриса трябвало да се яви на изпит дори с температура, на което тя му отговори, че не е истинска актриса и няма да се яви на изпита. Защо се прави, че не вижда разбитата й уста. Той не отговори, само се усмихна със същата ехидна като на Станковски усмивка.
Две седмици по-късно отиде със свито от страх сърце в кабинета на Станковски, за да й подпише книжката. Изобщо не беше сигурно, че той щеше да го направи, но въпреки страха и отвращението, които изпитваше към него, почука на вратата му. Той я посрещна усмихнато, все едно, че нищо не се беше случило, поинтересува се дали вече е по-добре, след което я стрелна с познатия иронично-ехиден поглед. Лола се почувства като пеперуда, която всеки момент ще бъде забодена жива в нечий хербарий.
- Кажи ми сега честно, ти Деян Кънев като режисьор или като мъж не го харесваш?
Лола онемя. Това беше последният въпрос, който беше очаквала. Нахалството на Деян Кънев не беше нищо пред това на професора й. Арогантността и безочието на човека, който трябваше да бъде педагог, я шашнаха.
- Ама... какво искате да кажете?!
В този момент се почука на вратата и се появи самият Деян Кънев, усмихнат мазно.