- А, ето го и самия Деян. Кажи сега пред него, ти като режисьор или като мъж не го харесваш?
В този момент Лола почувства бясна сила, тези мъже бяха пълни кретени, те не заслужаваха не само да бъдат преподаватели и режисьори, но и да разполагат дори със секунда от нейния живот. Грабна подписаната си книжка, кимна на двамата за довиждане и излезе. Вървеше по „Раковска“ по инерция, нито виждаше, нито чуваше нещо около себе си. Стана й ясно, че никога нямаше да бъде актриса. Никога повече нямаше да се постави в ситуация, в която да зависи от сексуалните желания на млади или стари гении или некадърници. Никога нямаше да спи с никого, за да получи роля. Никога нямаше да допусне някой да се държи с нея по този унизителен начин. Същевременно трябваше да завърши образованието си. Не знаеше как ще изкара още няколко години със Станковски и Деян Кънев, но трябваше да издържи, въпреки че не знаеше защо. И тук всичко беше гнило и лицемерно и с това приключи илюзията й за щастие от това, че беше студентка във ВИТИЗ. Пред себе си не виждаше нищо. Бъдещето й го нямаше, беше изчезнало напълно с изчезването на баща й.
55.
Проблемите на Лола във ВИТИЗ скоро бяха забравени от Маруся, която бързаше да се разведе със Стефан, въпреки че той физически не беше в държавата. С връзки всичко беше възможно. Всичко беше уредено с помощта на Орлин Колев по втория начин, без съгласието и подписа на Стефан. Тя се държеше така, все едно, че никога не го е имало в живота й. Неочаквано за цяла София, но не и за Лола, Маруся се сгоди с министъра и двамата заживяха заедно в нов, огромен апартамент, уреден лично от него. Никой не знаеше, че технически те никога нямаше да бъдат мъж и жена, но след дълги двоумения дали сексът ще й липсва, или не, Маруся реши, че всъщност сексът изобщо не я интересуваше. Импотентността на Колев беше тяхната обща тайна, за която той не намираше за необходимо да дава каквото и да било обяснение. Маруся никога нямаше да разбере, че на дъното й стоеше несподелената му любов към нейната тъща. Освен че беше очарован от красотата на Маруся, той беше привлечен от нея и заради обсебеността си от семейство Карамихови - това беше голямата му тайна.
Дългите години на странно сексуално общуване между двамата, през които той беше поръчал да я следят дали има други връзки и беше разбрал, че извън Стефан Карамихов тя не се интересува от други мъже, го бяха убедили във верността й към него. Освен това Колев я познаваше прекрасно и знаеше, че за Маруся няма по-голям афродизиак от властта, а властта беше той. И тази власт му позволи никога да не изпусне от очи живота на Анастасия Карамихова, която за пореден път беше в ръцете му.
Имаше един проблем и той беше дъщерята на Маруся и Стефан. Момичето, което също като майка си се славеше в София с красотата си, имаше и друга, лоша слава - беше курва. Колев изпитваше особено задоволство от това, че внучката на враговете беше обикновена, долна курва, която се чукаше с кой ли не. Боклук. Беше изключително неприятно, че Лилия или Лола, както сама беше измислила курвенското си име, се беше съгласила да прекарва уикендите с майка си и той трябваше да я търпи в дома си. Разбира се, с нищо не издаваше омразата си към нея, а тя го мразеше не по-малко, без изобщо да се прикрива.
Орлин Колев наблюдаваше с тихо задоволство как след бягството на баща й Лола вървеше надолу и все по-надолу. Каза на Маруся, че иска да имат деца и че социалистическата медицина може да направи чудеса с метода ин витро. Маруся посрещна с радост предложението му. Обичаше дъщеря си, но Лола беше станала неконтактна и напълно неуправляема, би било прекрасно да имат тяхно дете, необременено с миналото на Карамихови.
Лола отваряше всеки ден пощенската кутия с надежда, че ще намери писмо от баща си, без да знае, че те се трупаха в едно чекмедже на бюрото на бъдещия съпруг на майка й. Едно-единствено писмо стигна до нея и Анастасия, благодарение на смелостта на техен общ познат, който се беше срещнал със Стефан в Германия и беше приел да го пренесе и предаде. В писмото той ги успокояваше, че е добре, и обещаваше на Лола, че ще дойде денят, в който ще я изтегли. Обясняваше още, че ако не получаваха неговите писма, не е защото той не пише, а защото Държавна сигурност ги взима.
Лола се движеше из София като призрак на самата себе си. Беше неузнаваема, отслабнала от неспане и алкохол, под очите имаше огромни сенки и единствената й утеха бяха разговорите й с Анастасия, която, като виждаше, че внучката й потъва във все по-тежка депресия, се беше мобилизирала. Посрещаше я и я изпращаше винаги с усмивка и някоя обнадеждаваща история, свързана с баща й, с миналото, с историята на семейство Карамихови, чийто последен наследник беше Лола. Лола плачеше и мразеше майка си, мразеше я от все сърце, но баба й я молеше да не я обвинява - Маруся беше просто дъщеря на родителите си. Анастасия й говореше срещу омразата, искаше да я опази от самоунищожителния огън, който гореше в Лола, надяваше се, че с постоянство, топлина и най-вече обич, защото Лола имаше нужда основно от любов, тя можеше да запълни поне малко празнотата, оставена от сина й. Беше изключително разтревожена от това, че внучката й явно беше започнала много да пие, молеше я да не го прави, а Лола отговаряше да не се опитва да я лишава от единственото нещо, което й позволява да притъпи болката.