Колев се разсмя, а Анастасия не трябваше да се обажда, трябваше да го остави да говори, да каже всичко, което го е мъчило през всичките тези години, да сподели разбитото си сърце и омразата, и ако може, ако Господ е добър, да се смили над детето й.
- Може да се каже, че вашият Господ ми спести много неприятности с това, че гените ви си останаха ваши. Аз обаче го приех тежко... Много ми беше трудно да ви забравя... Идиотско е да си така зависим от някакъв идеал, нали?
Сърцето на Анастасия замлъкна няколко удара. Тя нямаше какво да каже, а и да имаше, по-добре беше да продължава само да слуша. Нейното сърце беше болно, а неговото разбито, съдбата имаше черно чувство за хумор. Само трябваше да не припада, да издържи до края на тази странна и толкова важна за нея среща. А той изглеждаше като в някакъв транс, вглъбен, красив въпреки възрастта си, и странно омекнал.
- Маруся, вашата бивша снаха, ще е моята първа съпруга. Нямах нужда от жена. Дълго време нямах нужда от никоя друга жена освен... вас. Аз очевидно съм леко луд, защото ми е приятно да я имам, след като синът ви я е притежавал. Приятно ми е и да знам, че нямам деца, които да ме свързват завинаги с вас. Колкото и да бяхте скъпа на сърцето ми, вие сте вредна за България, не знам дали го разбирате.
Анастасия разбра, че й остават броени минути с Колев, той каза това, което го вълнуваше, и тя трябваше веднага да смени посоката на разговора, ако искаше да помогне на Лола.
- Благодаря за откровеността ви, другарю Колев, в края на краищата всичко е станало така, както е трябвало да бъде. Направете с мен каквото желаете, в затвора ме вкарайте, ако трябва, но моля ви, пуснете Лили при баща й. Тя не е ничий враг, никому нищо лошо не е направила, тя умира без него тук.
Погледът му стана стъклен, Колев отиде до бюрото си, натисна копчето за секретарката.
- Извикай такси на госпожа Карамихова, стана й лошо.
Анастасия се вцепени. Всичко беше свършено.
- Моля ви, другарю Колев, не унищожавайте едно дете, тя за нищо не е виновна, простете ми, ако някога съм ви обидила с нещо. Моля ви!
- Внучката ви не е дете и няма да е зле да я стегнете малко. Резултатът от влиянието на баща й много тревожи майка й.
Тонът беше метален, секретарката влезе, Колев седна зад бюрото си, отвори папките и кимна.
- Довиждане, Анастасия.
Секретарката я изпроводи до изхода от министерството. Възрастната жена тръгна бавно, едва дишайки. Сърцето й пропадаше на все по-големи интервали. Не можеше да каже на Лола, че никога повече нямаше да види баща си. Не виждаше къде ходи, светът около нея й беше напълно непознат с безличните еднакви блокове покрай трамвайната линия, зала „Универсиада“ й се видя огромна и потискаща, монументално доказателство за това, че този строй ще е жизнен и смазващ завинаги. И сърцето на Анастасия удари един път мощно и болезнено в гърдите и спря. Тя се срути на тротоара като чуплив предмет, миниатюрна порцеланова фигурка, раздробена на парченца. За миг видя щастливото личице на малката Лола на конче върху Стефан, прошепна: „Обичам ви...“ и издъхна, преди да дойде линейката.
57.
В същото време Лола беше в Созопол с любимия си Васил. През деня той снимаше някъде около Аркутино, а вечер купонясваха с други известни актьори в „Пъци бар“. Преживяваше някакво неочаквано щастие, за пръв път й се струваше, че всичко някак щеше да се оправи. Когато се събуди една сутрин, Лола намери на възглавницата си красива сребърна гривна, която Васил беше оставил, преди да тръгне за снимки. Това беше най-хубавото нещо, случило й се през последните месеци. Гривната обаче не можа да измести спомена от съня, който беше сънувала през нощта. Зъбите й падаха един по един, бели и здрави, хващаше ги с пръсти и ги издърпваше, без нищо да чувства. Ако не беше намерила гривната, целия ден щеше да е потисната от сънуваното. Знаеше от баба си, че да сънуваш да ти падат здрави зъби, означава смърт. Подаръкът обаче измести страха и й даде надежда, че тя и Васил имаха бъдеще. Като че ли напълно беше забравила слуховете, че беше женен. Може би щяха да се оженят и той щеше да я обича и да се грижи за нея като баща й, очите им толкова си приличаха, а и беше по-възрастен от нея с цели осемнайсет години. Това бяха глупости, разбира се, никой не можеше да замести нейния прекрасен татко, най-малкото мъжът, с когото спеше, въпреки че той наистина се грижеше за нея. Васил не й даваше да пие, заради него беше намалила цигарите, караше я да се храни, беше станала кожа и кости; виждаше, че Лола страда ужасно заради бягството на баща си, за което му беше споделила.