Бяха седнали в Унгарския ресторант срещу ВИТИЗ, циганският оркестър пак се беше присламчил - музикантите знаеха, че Васил щеше да им даде пет лева. Но този път той ги изгони, защото младата му приятелка беше страшно разстроена. Любимото й ядене с най-нелепото име на света - „Добра жена“, стоеше непокътнато. Лола се разплака, той я прегърна и тя дълго стоя със заровено в рамото му лице. Беше изслушал внимателно разказа й за човека с шлифера на летището и разпитите в милицията, без да коментира нищо. Просто й беше казал, че в момента няма нищо по-важно от това, да си гледа ученето, да мисли само за бъдещето си на актриса, млада, красива и талантлива е, животът е пред нея. Лола моментално се почувства по-добре. Той явно я обичаше, а това беше всичко, от което имаше нужда в момента. Освен от баща си.
Отношението му към нея й позволи да прави прекалено смели планове в главата си, да мечтае да върви до него на премиери като негова съпруга, елегантна и красива, и да имат две деца, момченце и момиченце. Той щеше да снима само главни роли, филм след филм, и понеже беше толкова известен, нямаше как някой ден да не ги пуснат да пътуват на Запад. И тогава щеше да види баща си, който щеше да е безкрайно щастлив за нейното щастие. Щяха да престанат да спират писмата му, баба й щеше да се грижи за внуците си, да ги води на английски, балет, пиано, хокей и всички щяха отново да бъдат едно голямо, щастливо семейство, макар и от разстояние с любимия й татко. Може би щеше да стане някакво чудо и щяха да им разрешат да се виждат от време на време. Беше само на деветнайсет години, още дете, което мечтаеше единствено за любов.
Лола беше заминала за морето, без да даде координати на майка си, нито й беше казала с кого отива. Колкото и да се стараеше да се държи добре с нея, едва прикриваше нетърпимостта си. Маруся я търсеше в паника, за да й съобщи за смъртта на баба й. Звънеше на всичките й приятели и колеги, но никой не знаеше къде е. Само една нейна колежка й подсказа, че Лола има връзка с Васил Тенев.
Орлин Колев не каза на Маруся, че Анастасия е починала след среща с него. „Каквото повикало, това се обадило“, хладно мислеше той. Преди Девети тези хора унищожаваха бедните, провидението най-накрая застигна и Анастасия Карамихова и сина й. Не чувстваше никаква вина, разговорът им не можеше да бъде друг. Беше по-добре, че си отиде. Така това глезено момиче с никакъв морал вече нямаше да бъде под лошото влияние на баба си и баща си и може би имаше шанс да излезе нещо от него. Той щеше да я превъзпита, строго, без лигавщини, с дисциплина. Колко време вече мина, почти четирийсет години, откакто бяха победили, а още се сблъскваха с последиците от липсата на морал и здрави устои на буржоазията. Да бягат и да мрат, само така ще се прочисти въздухът на България от зловредното им влияние.
Маруся се тревожеше, че Стефан няма как да разбере за смъртта на майка си, без да знае, че Колев отлично знаеше адреса му. Той я успокои с едно кратко: „Не го мисли“. В края на краищата вече бившият й съпруг беше предател, извършил престъпление. Бягството от социалистическа България беше страшен егоизъм, който означаваше и това - да не знаеш какво става с близките ти. Да не си го слага на сърце, а да мисли за дъщеря си. Смъртта на свекърва й щеше да даде възможност на Маруся да поправи щетите, нанесени от възпитанието на „тези хора, все пак врагове“. Тя не се осмели да възрази, че не е живяла деветнайсет години с враг, а с мъж, който обичаше семейството си повече от всичко на света, и този мъж имаше право да знае за смъртта на майка си. В края на краищата единственото му престъпление беше, че беше избягал. За пръв път Маруся почувства тъга. Със смъртта на Анастасия от нея завинаги си беше отишъл и целият й предишен живот. Това обаче бяха опасни мисли, които никога нямаше да може да сподели с бъдещия си съпруг. Тя щеше да стане една от първите дами на републиката, съпруга на министъра на външните работи, нямаше право на никакви отклонения от правата червена линия. Но как щеше да се справи с Лола?
А Лола се печеше на Царския плаж, заобиколена от познати на Васил, които се надпреварваха да я свалят в негово отсъствие. Един от тях беше особено нахален, мъж на средна възраст, добре сложен. Винаги придружаваше Васил навсякъде. Шеговито Васил му я беше оставил „да я пази“ от гларуси. Наско беше легнал прекалено близо до нея и нагло разглеждаше тялото й, облегнат на лакътя си. Лола беше свикнала на тези погледи, но този наистина прекаляваше - все пак уж беше най-добрият приятел на Васил. Ако лежеше по гръб, щеше да гледа циците й, ако пък лежеше по корем, щеше да е втренчен в дупето й. Седна нервно на хавлията си и извади цигара, която обаче Наско взе от устата й с безцеремонен жест.