Лола много обичаше кебапчета и баба й я пращаше да си ги купи от близката гостилница „Рила“ - ужасно тъмно място с много гадни чичковци пияници. Никак не й беше приятно да влиза самичка вътре, имаше чувството, че всички чичковци я гледат, но мисълта за двете кебапчета беше по-силна от всичко. Освен това тя харесваше леля Стефка, сервитьорката. Тя винаги й даваше кебапчетата заедно с няколко салфетки, които приличаха на тази от джоба на татко й. Ужасно обичаше кебапчета, можеше да ги яде всеки ден.
Лола погледа сгънатата салфетка в ръката си и реши да я разгъне. Много внимаваше да не я скъса, защото не искаше татко й да разбере, че я е разгъвала. Изобщо не биваше да разбира, че я е намерила. Без да знае защо, следваше някакъв инстинкт, който я накара първо да я открие, а после пък да скрие, че я е открила.
Когато я разгъна, видя нещо, написано с молив.
Беше на 4 години и 8 месеца и току-що се беше научила да чете. Много беше горда, защото никое от децата в парка, което ходеше на детска градина, не можеше, а тя вече четеше приказките на Братя Грим съвсем сама. Засрича наум:
„Мно-го си...ху-бав о-ба-ди мисе“
- ...Мисе - повтори Лола и се уплаши.
В този миг слънчевият лъч падна върху хартийката, тя цялата се освети, а ръчичките на Лола се разтрепериха. Това не беше хубаво. Не знаеше защо, но написаното не беше хубаво, май не го беше писала мама, а беше в джоба на татко. Много й харесваше да чете и четеше всичко, което видеше, но това нещо беше лошо.
В слънчевия лъч се въртяха прашинки, Лола ги погледа за момент и изведнъж й стана топло и отчаяно, също без да знае защо. Тогава не знаеше и какво е отчаяние. Бързо и внимателно сгъна салфетката пак на малко квадратно късче и я пъхна обратно в долния джоб на сакото на татко. Не трябваше да бърка там, но вече беше късно. И точно преди да тръгне обратно към кухнята, изведнъж разбра защо мама често плачеше. Все едно че лъчът й го каза, усети топлата светлина и разбра.
Вчера пак я видя да плаче на телефона; сърцето на Лола отново се разтупка силно от страх за нея и тя веднага изтича да й донесе вода, за да я успокои. Не знаеше какво друго би могла да направи, та да й стане по-добре! Беше още малка и й беше трудно сама да налива вода от чешмата, но се справи и дотича до майка си, разливайки я по пътя. Подаде й чашата. Майка й говореше по телефона и плачеше.
- Заповядай, мамо! Лошо ли ти е?
Майка й подсмръкна силно, носът й беше зачервен, взе чашата, опита се да се усмихне и отпи голяма глътка.
- Благодаря, Шуши... Нищо ми няма, говоря с баба Ганка, ще ми мине... Ела мама да те целуне... Миличкото на мама...
Лола подаде чело с не особено удоволствие - мразеше да я целуват и винаги се бършеше. Майка й набързо я целуна и продължи да говори нервно по телефона, без да забележи, че Лола не се избърса веднага, за да не я обиди. Лола запомни това. Сълзите на жената отново потекоха по бузите. Лола постърча, постърча и я остави да си плаче.
Явно водата не помагаше. Това много я плашеше. Сълзите и тихият глас на мама още повече я плашеха. Дядо Цеко беше добър, но когато беше вкъщи, никога не поглеждаше към татко, а ако го погледнеше, се скарваха. Не си викаха, но Лола разбираше, че се карат, защото дядо Цеко се зачервяваше и си тръгваше, след което татко й също бързо излизаше и дълго не се връщаше. Поне докато тя не си легнеше. След като татко излезеше, баба й Анастасия се прибираше в стаята си, а мама и баба Ганка дълго оставаха да говорят в кухнята и мама плачеше.
В този момент разбра какво е отчаяние. Отчаяние изпита, когато светна слънчевият лъч върху бележката на татко. И когато прочете написаното. И когато мама плачеше, говорейки тихо с баба Ганка, и молеше Лола да отиде в стаята си да си играе. Тогава Лола винаги казваше, че иска да чете, не да си играе. Много искаше да разбере какво си говореха. Мама й се усмихваше разсеяно:
- Добре, чети си, миличко - и продължаваше мрачния разговор. После, след като баба Ганка си тръгнеше, мама и баба Анастасия сядаха в кухнята и затваряха вратата Лола да не чуе какво си говорят. Баба Анастасия й говореше кротко и мама постепенно се успокояваше. Изобщо не си приличаха с баба Ганка, която не миришеше на хубаво като баба Анастасия, изглеждаше винаги тъжно-ядосана и говореше с твърд глас, и Лола все мислеше, че й се кара.
За да не ги слуша, Лола лягаше по корем на козяка на земята, без да усеща боцкане, и си четеше приказките на Братя Грим. Любимата й приказка беше „Снежанка“. Снежанка знаеше прекрасно какво е отчаяние. Бащата на Снежанка беше глупав, защото беше позволил на една лоша жена да съсипе живота на горкото момиченце, останало сам-самичко на света, само с едни джуджета и черната магия на мащехата си. Отчаянието на Снежанка беше съвсем реално. Добре, че се появи онзи принц, та да й спаси живота.