Бързо се върна в стаята на Анастасия и извади куфара под леглото й. Когато беше малка, Лола обожаваше двете да го отворят и баба да й разказва истории от снимките, които разглеждаха с часове. Там беше и старият валтер на прадядо й, заедно с кутия с куршуми, които й беше забранено да пипа. Този куфар можеше да отваря само баба, иначе нещо лошо щеше да се случи. Лола извади пистолета и кутията с куршуми и ги сложи внимателно до себе си на леглото. Преброи ги, бяха двайсет и три. Не вярваше дядо й да е купил нечетен брой, един или повече бяха използвани за нещо.
На дъното на куфара, грижливо увити в парче виненочервено кадифе, лежаха любовните писма на Стоян Карамихов до младата му годеница Анастасия. Лола се зачете. В тях се разказваше за един свят, в който имаше мъдрост, достойнство, деликатност, нежност и най-вече - любов. Любовта, благодарение на която баба й не се беше предала и беше успяла да отгледа бащата на Лола като достоен наследник ако не на материалния свят на Стоян Карамихов, то на духовното му наследство на почтен човек. Думите между двамата влюбени бяха като фина бродерия, извезана от майсторска ръка - нежни, но и по особен, непознат за Лола начин силни и спокойни. Същата сила и спокойствие се излъчваше и от очите на красивите й баба и дядо, както и от порасналия Стефан на снимката му като първокласник.
Лола застана пред огледалото. Погледна се в очите и за пръв път откри, че оттам я гледаха очите на баща й. Нищо на този свят не изчезваше, без да остави следа. Върна се при куфара, затвори го и го махна от леглото. На дантелената му покривка остана само валтерът с кутията с патрони. Лола сложи до пистолета шишенцето с приспивателни, което беше откраднала от майка си. Взе Библията на Анастасия от нощното шкафче и я сложи на скута си. Постави лявата си ръка на корема, дясната върху Библията. Изведнъж си спомни за детето на Софи, нещастната Софи, която дори не беше разбрала от кого е забременяла. Това дете растеше някъде без истинската си майка, без баща, сираче, разчитащо на милостта на съдбата. Може би животът беше милостив към детето на Софи и то беше осиновено от добри хора. Кой знае! Съжали, че баба й не я беше научила да вярва в Бог, а го заместваше в мислите си с думата „съдба“. Бог и съдба не бяха ли едно и също? Нещата изглеждаха като че ли много по-лесни и обясними за хората с вяра. Съществото в корема й беше там, защото някаква сила - съдбата - беше решила, че трябваше да се появи. Между него и ръката й имаше само една мека, топла преграда. Между Лола и баща й имаше голяма, непреодолимо изглеждаща, строго охранявана граница. Дядо й беше убит от хората, които не й разрешаваха да има баща. Около нея се издигаше зид, зад който бяха баща й, баба й, дядо й, свободата. Съдбата или Бог може би очакваха от нея да намери начин да го разруши.
Реши да отвори Библията на произволна страница и това, което пишеше там, щеше да реши дали двете със съществото в нея да останат живи, или не. Отвори дебелата книга и зачете.
„Искайте и ще ви се даде, търсете и ще намерите, хлопайте и ще ви се отвори, защото всеки, който иска, получава, който търси, намира, и на този, който хлопа, ще се отвори.“
И като че ли планина падна от раменете на Лола и тя почувства огромна, непозната досега за нея лекота. Някаква врата в душата й се отвори и от тази врата излезе сила и бликна светлина. Силата се изправи в нея като втори гръбнак, за чието съществуване досега не знаеше. Светлината отвори очите й към силата вътре в нея, за да остане с нея завинаги. Взе приспивателните и ги изсипа в тоалетната чиния. Този Бог, който не познаваше, й беше дал дете в най-тежкия момент от живота й. Това дете трябваше да живее, а тя щеше да се бори за личното си щастие, за да бъде щастливо и то.
И нямаше сила на света, която да я спре, нито да я задържи в България.