Сексуалният живот на Катрин М.

Катрин Миле Сексуалният живот на Катрин М.

Предговор Защо и как

ТОВА БЕШЕ ЕДНО СУТРЕШНО ХРУМВАНЕ — мисля, че си спомням как стоях права в пространството от един квадратен метър между ъгъла на леглото, страничната стена на гардероба и вратата на нашата много малка стая, когато ме осени тази мисъл, и тутакси някак комично в съзнанието ми изплува заглавието Сексуалният живот на Катрин М. Всеки път, когато ми задават въпроса (той е най-често повтарящият се): „Защо написахте тази книга?“, веднага изниква същата картина и аз трябва да се измъквам от нейната рамка, да се изплъзвам от нейната мигновеност, за да мога да дам задоволителни отговори, които всеки път да са различни (но все пак — не твърде много) и да са приемливи. Не бих могла да си позволя просто да опиша това пространство като въображаемо убежище, в което се чувствам приютена, нито мимолетния спомен, защото събеседникът ми би посрещнал с недоверие моите думи. Много по-щастливи са мореплавателите, защото е достатъчно да посочат градусите географска дължина и ширина, за да означат къде точно „се намират“. И аз бих искала да мога да кажа: „Написах книгата, защото, както си стоях в полумрака на един праг, изведнъж ме напуши вътрешно смях заради хрумналата ми твърде буквална синтагма, състояща се от четири думи плюс една буква.“ Пък и какво основание бих имала повече от когото и да било, да разказвам за моя сексуален живот, освен това, че един ден просто налучках очевидното заглавие на този разказ?

Трябва обаче да призная, че всъщност нещата, а и самото заглавие, не са чак толкова прости и че мореплавателят, навеждайки се над стихналото море, вижда своето отражение сред звездите, но те са точно в обратната посока. По-горе казах: „Мисля, че си спомням“, защото винаги се налага повече или по-малко да коригираме спомените си. Сега, размишлявайки, по-скоро ми се струва, че идеята ми хрумна, както си лежах с вперен поглед в тази част от пространство, която описах, и че тази мисъл не би могла да ми дойде на ум, ако не се беше промъкнала в образа, който виждах във въображението си — как стоя права, обърната с лице към изтегнатото ми на леглото тяло. Онези, които се учудват от „дистанцираността“, с която разказвам, всъщност учудват мен. Възможно ли е едно разумно човешко същество да поддържа със себе си някаква друга връзка, освен огледална? Или защото става дума за секс, всички може би очакват, че ще изключа съзнанието си, както става в миговете на екстаз? Но дори и да приемем, че може да се пише в такава ситуация, дали ефектът ще е такъв, че да предизвика съпричастност у читателя? Впрочем, моята цел беше да покажа една индивидуална сексуалност, а именно — сексуалността на Катрин М.

Сега, когато се вглеждам в авторката на Катрин М., както тя е имала възможност да се вглежда в своята героиня, аз вече не се идентифицирам напълно нито с едната, нито с другата. Отнасям се с внимание към въпросите, които ми задават, и към онзи, който ми ги задава, следя коментарите в печата, продължавам да анализирам своята собствена, поддаваща се на промени личност, и сблъсъците, в които попада. Когато някой иска да знае дали се чувствам засегната от нападките срещу книгата или срещу мен, отвръщам с известно безразличие, защото у мен се е затвърдило впечатлението, че моите противници всъщност забиват иглите си не в мен, а в някакъв фетиш, който сами са си създали. Или пък, когато ме поздравяват, например, че не се притеснявам в предавания по радиото или по телевизията, обяснявам, че причината е може би фактът, че в случая не се чувствам длъжна „да играя ролята си“, както ми се налага при публичните ми изяви като изкуствовед! Когато обаче аз самата се слушам или се гледам, струва ми се, че моята „естественост“ е малко прекалена. Аз израснах през 50-те години, когато телевизорът започна да се превръща в член на семейството. Полека-лека „спектакълът“ отклоняваше нашия живот. По онова време за мен писателят беше човек, който не само пише книги, но и ходи в телевизията, за да отговаря на въпросите на Пиер Дюмейе. Тогава бях започнала вече да пиша разкази. Когато препрочитах написаното и то не ми харесваше, за да изясня мислите си, сядах пред голямото огледало, монтирано върху вратата на един гардероб, и отговарях на въпросите в едно въображаемо интервю. Започнах да правя това много преди да ми хрумне да застана пред същото това огледало, само че този път, за да разгледам гънките, скрити между бедрата ми.

Защо написах тази книга? Защото исках да я напиша и защото има неща, за които не говоря. Желанието да пишеш е импулс, който възниква още преди да си открил сюжета и който впоследствие човек следва, както може. Съчетавайки го с доста развитото си умение да наблюдавам и дори да съзерцавам, аз го следвам, когато пиша художествена критика. Но въпреки това винаги съм считала, че това желание е толкова властно, че изисква да бъде задоволено веднъж завинаги с един-единствен неповторим жест, независимо какъв, стига да е решаващ (сам по себе си, очевидно), което без съмнение звучи твърде идеалистично, дори малко мегаломанско, но пък отговаря на определен вкус към подреденост. Харесвам Ад Райнхард и неговата Ultimate Painting (съвършена картина — англ.) (макар че отлично знам, че Райнхард не е някакъв идиотски авангардист, а рисува „съвършени картини“ в продължение на десет години…). Аз се заех да използвам в максимална степен своята дарба за наблюдение, избирайки най-достъпния терен, и насочих вниманието си чак до самите глъбини на най-заслепяващата материя, сексът (като изкуствовед съм писала много за монохромната живопис, която е друг вид заслепяващ обект). И ето — публикувах своята Ultimate Book. За по-нататък — ще видим!