Накрая Еме затвори клуба. Отидохме там за последен път; беше пусто, а Еме с натежали зад тезгяха гърди с глух глас ругаеше жена си. Ставаше дума за призовка — трябваше да се яви в полицията. Тъй като бяхме предложили да наминем по-късно, той ѝ викаше, че ще ни накара да се откажем.
Тази вечер заседнахме в „Глициниите“ и що се отнася до мен, това беше първото ми посещение на този адрес, който събуждаше копнежите на нашето възможно най-приятелско трио, състоящо се от Клод, от приятеля ни Анри и от мен самата. Анри живееше в един миниатюрен апартамент на улица „Шазел“ точно срещу високата градинска стена, измазана със светла грапава мазилка, зад която се криеше частно имение. Тъй като ни беше на път, Клод и аз имахме навика да се отбиваме при Анри, когато се връщахме от неделните посещения при родителите си. Любехме се тримата заедно, като двете момчета проникваха в мен едновременно — единият в устата, а другият — отзад или отпред под благосклонния поглед на една от най-прелестните картини на Мартин Баре, която наричахме „спагети“ (тя беше подарък на Анри от автора), а след това дебнехме през прозореца кой влиза и излиза от „Глициниите“. Анри беше чувал, че заведението се посещава от киноактьори и понякога ни се струваше, че виждаме да минава някой от тях. Ние бяхме хлапаци, а те са най-лековерни, при това запленени и заинтригувани от тайнствените неща, които ставаха там и които дори не се и опитвахме да си представим, тъй като всъщност бяхме много по-възбудени от вида на такива недостъпни за нас неща като шикозните коли, спиращи до преддверието, и изисканата стойка на слизащите от тях. Когато няколко години по-късно прекрачих този праг, веднага ми стана ясно, че предпочитам грубоватия селски стил на клуба „При Еме“.
Вървяхме нагоре по малка алея, покрита с чакъл и задръстена от група японци, които една млада жена с вид на стюардеса вежливо упътваше към изхода. Тя ме прикани да ѝ покажа осигурителната си книжка, каквато съвсем очевидно не носех нито със себе си, нито имах някъде другаде, тъй като нямах постоянна работа, а и дори когато съумявах да си осигуря някакъв фиш за заплата, всеки път се обърквах, защото и до ден днешен, щом се изправя пред някоя по-висока от мен жена (но не и мъж), независимо от това на каква възраст е, аз се превръщам в несръчно дете. Все пак влязохме. Беше светло като в трапезария, имаше много хора — голи върху дюшеци на земята, но това, което направо ме смая, и то много повече от заплахата на „инспекторката по трудова заетост“, беше фактът, че хората си разказваха майтапи. Една жена с бяла кожа и без грим, по чиито разбъркани коси личеше, че са били хванати на кок с формата на банан също като на домакинята, предизвикваше взривове от смях сред присъстващите, разказвайки как малкото ѝ момченце „искало толкова много да я придружи тази вечер“. Отново виждам в спомена си как Ерик, който си оставаше крайно практичен, оглежда цокъла на стената и търси контакт, защото бяхме успели да се уговорим за размяна с една двойка и щеше да е много по-приятно да намалим светлината. Между телата сновяха млади прислужнички, които разнасяха с вдигнати ръце подноси с шампанско във високи чаши. Една от тях си беше заплела краката в електрическия кабел и запали осветлението. Тя дори придружи жеста си с едно отчетливо „По дяволите!“. В резултат на което нямам никакъв спомен дали изчакахме да извлека поне малко сеанс.
С изключение на Булонския лес — и никъде другаде! — хората, както видяхме, не разменят партньорите си, без предварително да се поздравят и да запазят първоначално една преходна дистанция, когато си разменят някоя и друга дума, отделени един от друг с пространството, в което предлагат чаша с питие или подават пепелник. Винаги ми се е искало да премахна това напрежение, макар че към някои от ритуалите проявявах много по-голяма търпимост, отколкото към други. Намирах за смешен навика на Арман да изпреварва неуместно нещата с няколко минути — той се събличаше съвсем гол, сгъвайки внимателно дрехите си като някакъв прислужник, докато другите все още продължаваха да си говорят. Или пък се поддавах на манията, която ми се струваше малко глупава, на онази група, която не започваше да прави секс, без преди това да е вечеряла, и то всеки път в един и същи ресторант, все едно в клуб, в който се събират бивши съученици. Тяхната ненакърнима радост се изразяваше в това да си събуват панталоните или „да разпищолят“ някоя от присъстващите жени, докато сервитьорът още обикаля около масата. Но пък за сметка на това ми се струваше неприлично в един клуб за групов секс да се разказват мръсни истории. Може би защото инстинктивно правех разлика между малките комедийни ситуации, разигравани като прелюдия към истинския спектакъл, за да подготвят по-добре публиката за него, и превземките, които по-скоро я отдалечават от спектакъла. Сценките, които се разиграват в първия случай, не са подходящи за втория — в него те наистина са „неуместни“.