Въпреки че и до ден-днешен се държа като практикуваща католичка (кръстя се скришом, ако ме е страх, че в следващата минута може да се случи нещо лошо; щом направя някакво прегрешение или постъпя неправилно, веднага имам чувството, че някой ме наблюдава…), вече не мога да твърдя с чиста съвест, че вярвам в Бога. Впрочем напълно възможно е да съм загубила вярата си, когато започнах да имам сексуални контакти. Така че Всевишният вече не ми диктува какво да правя, напълно свободна съм и ето че се оказах една по-скоро пасивна жена без свои собствени цели извън целите, които другите поставят пред мен. Стремейки се да ги постигна, аз проявявам изключително постоянство и ако животът беше безкраен, щях да ги преследвам до безкрай, защото не съм ги определила аз самата. Подчинявайки се на тази своя нагласа, винаги стриктно изпълнявах отдавна възложената ми задача да ръководя редакцията на „Ар прес“. Участвах още в създаването на списанието и отдадох много сили на тази дейност, така че в крайна сметка започнах да се отъждествявам с него, въпреки че се чувствам по-скоро като машинист, който трябва да внимава да не излезе от релсите, а не като лоцман, който знае къде е пристанището. Така се и любех. Понеже винаги бях на разположение и нямах — както в любовта, така и в професионалния си живот — собствен идеал, към който да се стремя, започнаха да ме определят като личност, за която няма нищо забранено, абсолютно лишена от задръжки. Нямах никакво основание да не приема отреденото ми място. Спомените ми за разюздани партита, за вечерите, прекарани в Булонския лес или в компанията на някой от моите приятели-любовници, следват един след друг като анфилада от стаи в японски дворец. Човек има усещането, че е в затворена стая, докато една от стените ѝ се плъзне встрани, откривайки пред погледа наредени една след друга още стаи, и като тръгне напред, започват да се отварят и да се затварят и други стени и ако помещенията са много на брой, тогава и възможностите за преминаване от едно в друго стават неизброими.
В тези мои спомени посещенията в клубовете за размяна на партньори заемат твърде малко място. Клубът „При Еме“ беше нещо съвсем друго, той беше голата люлка на чукането. В паметта ми се е съхранил и провалът ми в „Глициниите“, защото беше пример за практическата реализация на един мой блян, за който мечтаех още едва излязла от юношеството. Вероятно поради факта, че имам силно развита зрителна памет, аз например си спомням за „Клеопатра“ (това е клубът, който отвориха някогашни клиенти на „При Еме“), по-скоро екстравагантното му разположение в сърцето на един търговски център в XIII район, отколкото дизайна и заниманията, на които се отдавах там, които общо взето бяха съвсем банални. За сметка на това пък други места и други факти изпъкват така отчетливо в паметта ми, че почти бих могла да ги класифицирам по теми.
Една от темите е споменът ми за цяла върволица коли, които се вият като жива опашка след нашата кола, която води. Както се движим нагоре по страничната алея на авеню „Фош“, внезапно изпитвам неустоимо желание да отида по малка нужда. Четири или пет коли напират отзад, зад нашата. Още докато слизам и тичешком пресичам ивицата зелена трева, за да се свия зад ствола на някое дърво, вратите започват да се отварят една по една и неколцина, възприемайки погрешно тази маневра, започват да се приближават към мен. Ерик се спуска да им препречи пътя, защото мястото е много открито и ярко осветено. Връщам се в колата и кортежът потегля отново. Стигаме до паркинга на Порт Сен-Клу — петнайсетината коли потъват под погледа на пазача една след друга в подземието, след това отново се появяват почти в същия ред един час по-късно. През този час ме обладават трийсетина мъже — първо множество ръце ме вдигат и ме притискат към стената, после ме слагат да легна върху капака на колата. Понякога този сценарий се усложнява от необходимостта да се отървем от случайните коли по пътя. В такъв случай шофьорите се уговарят накъде да карат, оформя се опашка, която привлича вниманието и на други и те също се прилепват към нея. По някое време тя става безкрайно голяма, така че е по-разумно да се намали броят на участниците. Една нощ се наложи да караме толкова дълго, все едно че бяхме тръгнали на пътешествие. Един от шофьорите знаеше уж някакво място, а после се оказа, че дори не е сигурен по кой път точно се стига до него. Гледах как зад нас двойките фарове се люшкат наляво и надясно, осветявайки задното стъкло, как изчезват и пак се появяват. Спирахме много пъти, правехме тайни съвещания и най-сетне настъпи мигът, когато вече можех да се възползвам, прислонявайки се в подножието на скамейките на един малък стадион близо до Велизи-Вилакубле, от търпеливо очакващите втвърдени кочани на мъжете, които не се бяха загубили по пътя.