Друга тема в моите спомени е нощното скитане насам-натам. Колите вървят, спират, тръгват отново, завиват с остър стържещ звук като управляема електронна играчка. Манежът при Порт Дофин — разглеждаме се преценяващо от кола на кола и по всичко личи, че паролата е: „Имате ли терен?“ Няколко коли напускат кръга и останалите се юрват да ги догонват по пътя към някакъв неизвестен адрес. Понякога, е, това се случи само веднъж, търсенето продължава прекалено дълго и в крайна сметка се стига до глупости. Ето ме с група приятели, които не са свикнали с Булонския лес; натъпкали сме се шестима в реното и вече се каним да се връщаме, след като сме обикаляли напразно. И точно тогава на една от централните алеи забелязваме две-три спрели коли, нареждаме се до тях и аз — малко храбро и фукливо войниче — от името на другите, които остават да ме чакат в колата, отивам да направя една свирка на шофьора на паркиралата зад нас кола. Тъкмо го изваждам от устата си и двама полицаи щръкват пред мен. Те питат мъжа, който несръчно бърза да закопчае панталона си под волана, дали ми е платил и записват данните на всички ни.
Дори когато паметта ми подрежда факти, свързани с тялото, най-напред изплуват не самите усещания, а средата, която ги поражда. Мога да разкажа множество забавни истории за начина, по който съм използвала ануса си години наред, и то много редовно, а понякога дори — и по-често, отколкото вагината си. В един красив апартамент зад Сградата на Инвалидите по време на групов секс, в който участват сравнително малко хора, в стая на мецанина с дълга остъклена веранда без изглед пред нея и с много лампи, разположени на равнището на леглото — също като декор в американски филм — аз поемам с това отвърстие един гигант. Дали заради масичката в средата на салона с формата на огромна разтворена длан, изработена от оцветена пластмаса, върху която може да се побере легнала жена, мястото изглежда някак несъразмерно голямо и нереално. Изпитвам страх от пениса на този огромен чешърски котарак, когато разбирам откъде точно иска да проникне в мен. Той обаче успява, без да напъва прекалено много, и аз оставам изненадана и почти ме изпълва гордост, задето можах да се убедя от собствен опит, че размерът не е пречка. И броят — също. Не си спомням вече защо — дали понеже бях в период на овулация или пък имах гонорея, — но на един групов сеанс с огромна тълпа присъстващи ми се наложи да се чукам само отзад. Виждам се в спомените си как стоя до една много тясна стълба на улица „Кенкампоа“ и се колебая дали да се кача горе. Ние — Клод и аз — попаднахме съвсем случайно на този адрес. Не познаваме никого. Апартаментът е с ниски тавани и невероятно мрачен. Чувам как мъжете до мен си шушукат: „Иска да ѝ се вкарва само отзад“ или предупреждават някой, който не се е ориентирал: „Не, дава да я чукат само отзад“. Този път към края почувствах болка. Но също и едно особено задоволство, че не съм допуснала нищо да ми попречи.
Блянове
Докато препрочитам написаните дотук страници, в съзнанието ми изплуват много по-стари представи, нахлуват въображаеми образи. Как са се появили те, и то толкова отдавна — още преди първия ми сексуален контакт, дори още по-отдавна — във времето на моята невинност, за мен си остава необяснима мистерия. Какви късчета от реалността — дали снимките, публикувани в „Синемонд“, или подмятанията на майка ми като онзи път, когато на излизане от едно кафене, в което седеше компания от млади мъже и сред тях само едно момиче, тя грубо промърмори, че то сигурно спи с всички, а може би фактът, че баща ми се връщаше късно вечер, именно, след като е бил на кафене… — дали точно тях съм събирала и свързала помежду им? И с каква ли материя от инстинкти съм ги замесила в едно, за да може историите, които си разказвах сама на себе си, докато триех една в друга срамните устни на вулвата, да са като предчувствие за последващите ми авантюри? В паметта ми се е запазил споменът дори за една криминална история, която беше приключила с ареста на доста възрастна, мрачна жена (сигурно слугиня в някоя ферма), обвинена в убийството на своя любовник. Много повече от самото убийство, обстоятелствата около което съм забравила, ме порази фактът, че в дома на тази жена бяха намерили тетрадки, в които беше записвала спомените си и беше залепила всевъзможни дребни реликви, снимки, писма, кичури коса от невероятно многобройните си любовници. Самата аз имах слабост към хербариите, които ни възлагаха за домашно през ваканциите, и към красиво подредените албуми, в които пазех снимките на Антъни Пъркинс и Бриджит Бардо, и изпитах истинско възхищение, че е съумяла да събере това богатство от оставени от мъжете спомени и да го скъта в няколко купчинки листа. Едно потайно кътче на моето либидо се почувства още по-смутено от факта, че тази жена беше грозна, в крайна сметка самотна, дива и презряна от всички.