Четейки книгите на Батай, набързо си изработихме своя философия, но сега, като си припомням в компанията на Анри това трескаво време, ми се струва, че той е прав да казва, че натрапчивото ни желание да се съвокупляваме и нашият прозелитизъм бяха плод по-скоро на младежкото ни желание да играем. Когато се хвърляхме по четирима-петима наведнъж върху леглото, свряно в една ниша в стената, което засилваше още повече впечатлението, че сме сгушени в някакво укритие, това означаваше, че вечерята вече се беше обърнала в игра на „пипни ме по оная работа“ — сътрапезниците се бяха гъделичкали по тези си части под масата с крака, измъкнати от обувките, като ту един, ту друг гордо вдигаше нагоре някой пръст, мокър от полепналия по него съвсем бистър и леко ароматен секрет. Анри обикновено се забавляваше да води някакво момиче, с което се беше запознал съвсем случайно само половин час преди това в една картинна галерия, и това си беше истинско приключение за нашата малка дружина, вместо да скитаме в четири часа сутринта и да търсим жилището на някоя наша приятелка с твърдото намерение да разпердушиним грижливо подредената ѝ постеля. Половината пъти обаче опитът се проваляше. Момичето се оставяше да бъде опипвано, даваше да му разкопчаят сутиена и да му смъкнат бикините, а после приключваше вечерта като завинтено за някой стол, обяснявайки, че самата тя не може, но да, разбира се, иска да гледа, така всъщност се чувства съвсем добре и да, естествено, ще изчака да я изпратят с кола. Не един път ми се е случвало да забелязвам как такива хора — впрочем както мъже, така и жени, свити на някой неудобен стол или със задник, опрян на ъгъла на някое канапе, гледат вторачено светлите пениси, които се мятат насам-натам във въздуха само на няколко сантиметра от тях, но точно тези сантиметри ги правят част от друго време. Те не се включват в играта, така че не може да се каже, че са пленени от гледката. Дали в задните или в предните редици, те си остават търпеливи и прилежни зрители на един поучителен документален филм.
Нашият прозелитизъм, напълно естествено, беше само на повърхността, защото дребните предизвикателства, които измисляхме, бяха насочени по-скоро към нас самите, а не към онези, които възнамерявахме да привлечем. Ето ни — Анри и мен, дебаркираме на булевард „Бомарше“ в един обширен луксозен апартамент, от тези, в които обитаващите ги интелектуалци оставят паркета гол и пропукващ под стъпките, а плафониерите на тавана едва процеждат светлина. Приятелят, който ни отваря, има равен и постоянен смях, който сякаш разцепва плътната му брада, и е женен за жена с модерни разбирания. Тя обаче нещо се муси и отива да си легне. Играем си на неприлични неща, и струва ми се, виждам отново как потрепервам и ме надува смях, докато ме заливат струите на тяхната урина. Не беше така, поправя ме Анри, само той бил пикал върху мен. Във всеки случай едно е сигурно — предвидливо се бяхме настанили в просторната емайлирана вана. После и тримата се пренасяме да довършим на бърза ръка чукането на балкона. Живея вече няколко месеца при една приятелка. Спя в съвсем малка мансарда без никакви мебели и понякога няколко котки за компания. Когато приятелят ѝ идва при нея, тя оставя вратата на стаята си широко отворена и двамата не се и опитват да сдържат виковете си. И на ум не ми минава да се присъединя към тях. Не се меся в чуждите работи и, сгушена в тясното си легло, се чувствам донякъде като малкото момиченце на този дом. Но с упоритостта, характерна за животните и децата, аз, от своя страна, се опитвам на всяка цена да ги впримча в моите занимания. Тъй като в известен смисъл всъщност живея с нея, няма никакво основание моята домакиня да не приема между своите красиви бедра с гостолюбиво постоянство същите пениси като мен. Нещата се уреждат три или четири пъти. Тя решително позволява кръстът ѝ да бъде прикован към леглото и размахва крака нагоре също като криле на пеперуда. Харесва ми как с вперен напред поглед, на висок глас заявява на Жак, чийто пенис вибрира, защото много рязко се е отскубнал от задържащия го ластик на слипа, че той има „прът като на кон“. И то на Жак, с когото се опитвам да живея заедно от известно време насам. Точно той ми припомни неотдавна, че веднъж съм изпаднала в нервна криза и съм се нахвърлила върху него с ритници, докато я чукал. Това също съм го забравила. Но пък си спомням, разбира се, как подклаждах у партньора ми ревността, която той не смееше да си признае. Когато рано сутрин тръгвах, без да пропускам да се отбия при хлебаря, да събудя Алексис, който живееше в красив мезонет на улица „Сен-Пер“, си въобразявах, че играя във филм, който разказва за свободния и безгрижен живот на млади богаташи. Осъзнавам колко свежа изглеждам до неговата влажна, точно колкото трябва за случая, пижама. Той има навика да ми се подиграва за поведението ми на любителка на безразборния секс и ми заявява, че в този час на деня поне е сигурен, че за днес е първият, който ще влезе в мен. Да, но точно това не е вярно! Цяла нощ съм била при друг и тъкмо преди да тръгна, се чукахме, така че още усещам буталото му до глъбините на моята катеричка. Притискам лице към възглавницата, за да скрия изпълващото ме радостно задоволство. И осъзнавам, че е малко обиден.