Тъй като Уилям се беше приобщил към група художници, случи се веднъж да прекарам нощта с един от тях, който се казваше Джон. Вече го бях срещала много пъти и дори бяхме участвали заедно в публични сказки. Намирах го за привлекателен мъж — той четеше лекции по теория на изкуството, които ми се струваха малко смешни поради недостатъчните ми познания по английски, и от движението на устните му младежките му скули изпъкваха особено отчетливо. Бях пристигнала в Ню Йорк, за да се срещна със Сол Левит, който току-що беше завършил работата си над своите намачкани и накъсани хартиени платна. Още с кацането си на летището телефонирах на Уилям да ме подслони. Виждам в спомените си как стоим двамата прави в огромното ателие, в което току-що се беше нанесъл, поглъщайки се в лакоми целувки, и как той подканя Джон да се присъедини към нас. Стените, които се издигаха на три четвърти от височината между пода и тавана, бяха разположени под прав ъгъл така, че образуваха малки стаи, сякаш случайно разхвърляни като при игра на кубчета. Четири-пет човека сновяха насам-натам, всеки зает със своята работа. Уилям ме вдигна и ме отнесе на един дюшек зад една от стените. Джон имаше нежни жестове, които контрастираха с нервността на Уилям. Уилям ни остави там и накрая Джон заспа, както бяхме сгушени един в друг с ръка върху венериния ми хълм. Рано сутринта трябваше полека да се измъкна от менгемето на прегръдката му с бавни и ловки движения като извиваща се циркова артистка и да изпълзя изпод чаршафите на паркета, защото той продължаваше да спи, макар че през всички прозорци нахлуваше светлина. Хукнах към улицата, взех такси за летището и успях да хвана самолета наистина в последния момент. Продължих да следя работата на тази група художници, но не се видях повече с Джон в продължение на много години. Когато го срещнах на една ретроспективна изложба, разменихме само няколко думи поради затруднението, което изпитвах да следя думите му.
С времето притеснението, което изпитвах при социалните си контакти, прерасна в отегчение. Дори и когато съм с приятели, чиято компания ми е приятна, и в началото следя разговора им и вече не се боя да се включа в него, винаги настъпва момент, когато внезапно губя интерес. Въпрос на време — изведнъж ми писва и независимо от обсъжданите теми усещам, че ме изпълва досада, също като пред онези телевизионни сериали, които представят съвсем отблизо тежестта на семейния живот. Неизменно става така. В този случай се спасявам с мълчаливи докосвания, понякога съвсем наслуки. Въпреки че не съм особено предприемчива, често пъти импровизирам и притискам бедрото си или кръстосвам глезена си със съседа си по маса или за предпочитане — със съседката (това носи по-малко последици), за да се почувствам най-сетне като далечен наблюдател, зает с нещо друго, който хвърля от време на време поглед, за да види какво правят останалите. Когато съм постоянно в компанията на други хора — например във ваканция, и цялата тайфа се занимава с всевъзможни дейности, много често изпитвам нужда да се измъкна по този начин от събиранията вечер или от обедите, действайки понякога съвсем наслуки. Имала съм изключително бурни лета, когато непрекъснато сменях сексуалните си партньори, които се събираха спорадично на малки компании за групов секс направо под ярката слънчева светлина, зад стената на някоя от надвисналите над морето градини или нощем, докато сновяхме из многобройните стаи в някоя голяма вила. Една вечер отказах да се присъединя към останалите и Пол, който ме познаваше много добре и се присмиваше с известна доза нежност на поведението ми, а понякога се забавляваше да ме притиска към себе си — дори се заключвахме в тоалетните — единствено с цел да засили нетърпението ми да се вмъкна в бъркотията от тела, ми обеща да изпрати при мен един свой приятел, когото не познавах — един тип, който нямаше нищо общо със средите на художниците, защото беше автомонтьор. Пол беше съвсем наясно, че бих предпочела да се запозная с него, вместо да отида с останалите на ресторант и да чакам, обзета от отегчение, на някоя тераса или в ъгъла на някое нощно заведение отегчението да завладее и останалите. Почти не обърнах внимание на предложението му и се готвех да прекарам една самотна нощ. Имаше наслада в тези мигове, в които празнотата наоколо освобождава от всякакво присъствие не само пространството, но, струва ми се, и безкрая на времето. Тогава ме изпълва едно подсъзнателно чувство на пестеливост и бързам да се възползвам от този шанс, като се отпускам лениво в някой фотьойл, сякаш за да отстъпя цялото място на времето. Кухнята е в дъното на вилата и тръгвам натам да си приготвя сандвич. Дъвча с пълна уста, когато приятелят на Пол се появява в рамката на вратата, водеща към градината. Той е висок, кестеняв и със светли очи и изглежда внушително с неясните си очертания в тъмнината. Извинява се любезно, защото вижда, че дъвча, и настоява да не се притеснявам от него… Изпитвам срам заради трохите около устата. Казвам му: „Не, не, всъщност не съм гладна“ и тайно хвърлям сандвича. Тръгвам с него. Той шофира откритата си кола по пътя, който се вие над Ница. Пуска едната си ръка от волана, за да отговори на моята, която трие неравната подутина на джинсите му. Тази притискана от коравата, стегната тъкан на панталоните издутина винаги ми действа като ефикасен стимулант. Дали не искам да отидем някъде на вечеря? Не. Струва ми се, че кара малко по-дълго и обикаля повече от необходимото, за да стигнем до дома му. Той следи пътя, докато разкопчавам колана му. Познавам добре това леко движение на таза напред, което шофьорът прави, за да улесни свалянето на ципа. После следва внимателно изваждане на твърде набъбналия пенис и незабавното изтегляне на главичката му от обвиващата я мека като памук тъкан. Необходимо е човек да има достатъчно широка длан, за да може с едно движение да обхване всички части. Винаги се притеснявам да не причиня болка. Налага се да ми помогне. Най-сетне вече мога да започна да го възбуждам както трябва. Никога не бързам в началото, а предпочитам ръката ми да минава по цялата му дължина, пробвайки еластичността на тази фина туника от плът. Прилепвам устни. Мъча се да се свия, колкото може повече, за да не му преча, когато сменя скоростта. Придържам се към умерен ритъм. Осъзнавам все пак, че е опасно да шофира при такива обстоятелства, така че не се опитвам да го провокирам. Доколкото си спомням, този контакт беше много приятен. Въпреки това не пожелах да остана при него за през нощта и той трябваше да ме откара до вилата още преди нашата тайфа да се е върнала. Не че не си позволявах да спя на друго място, просто исках преживяното с него да остане — също както се случва посред някоя дискусия мисълта ми да се зарее в някоя само моя мечта — скрито в едно кътче, до което поне веднъж другите да нямат достъп.